В този момент изтече Задължението му и педалът за газта изскочи. Олбъни бързо натисна копчето на парашута, мярка за спешни случаи, с която бяха снабдени всички коли в Есмералда. Колата намали и спря на няколко крачки от оживен кръстопът.
Оттук вече можеше да продължи към зоологическата градина с по-уравновесена скорост. Като награда за оцеляването им от Задължението за безразсъдно каране на шофьорите се даваше правото двадесет и четири часа да карат по какъвто искат невероятно безопасен начин. В случая на Олбъни това означаваше скорост от двадесет мили в час през целия път.
В зоологическата служителят дълго мисли, а после, след получаването на шумоляща петдоларова банкнота, си спомни човека, който изглеждал точно като Хортън Фут и прекарал доста време в разглеждане на бабуините. Мъжът си бил тръгнал преди половин час.
39
Олбъни се втурна обратно към града, нарушавайки достатъчно правила, та да задоволи и най-педантичния полицай. Междувременно Харолд се запъти към брега. За Фут обикновено се смяташе, че виси в едно заведение, наречено „Барът приют на Мълигън: Последен шанс“. То се помещаваше в дълга ниска постройка близо до доковете.
— Фут? — повтори съдържателят. — Нисък слаб тип в дълъг черен шлифер? Да, идва понякога. Но не знам къде е сега.
— Искам да го намеря — каза Харолд.
— Ако бях на ваше място, щях да опитам при рибарския кей на ъгъла на „Лейкхърст“ и „Виънд“. Фут понякога чисти там риба, когато заводът за фарширане на свинско е затворен.
Харолд отиде до рибарския кей. Тук акостираха големите кораби от Куба, Хаити и Бахамските острови. Чайки се виеха и обръщаха в дрезгавината на следобеда. Малки лодки се полюшваха до мостиците си, мачтите им проскърцваха и стенеха под напора на силния бриз. Много от тези съдове бяха украсени за нощта на Сатурналията, която вече бързо се приближаваше. Утре вечерта щеше да се състои фестивалът в навечерието на Сатурналията. През пристанището щеше да мине процесия от лодки със запалени светлини и хвърчащи фойерверки.
Харолд намери един дрипав старец, който седеше на стоянка за привързване на лодки и гледаше към морето.
— Фут? — попита дрипавият старец. — Хортън Фут? Ако знаеш къде са следите на сутрешната мъгла, знаеш къде е и неговият пост.
— Моля? — каза Харолд.
— Киплинг — поясни мъжът. — Наистина ли е важно за теб да намериш Фут?
— Да, важно е.
— Струва ли си двадесетте долара?
Харолд му плати. Опърпаният старец го поведе из притъмняващите задни улички на Есмералда през злокачествените извивки и преплитания на централната част. Това беше място, където канавките бяха пълни с воняща помия и стерилни скорци се биеха с бесни плъхове за по-апетитните късчета в захвърлените отпадъци. Някъде отвисоко, от някакъв балкон, се носеше печална женска песен, по-стара от пирамидите, в която се пееше за мъката да трябва да вършиш всекидневната работа, когато твоят човек никога вече няма да си дойде.
Жителите на града, някои с широки небръснати лица, други със събрани вежди и похотлив вид, висяха по входовете с ръце в джобовете и глинени лули в уста, като че ли чакаха Холбайн да дойде и да нарисува портретите им. Бяха запалили газовото осветление и около всяка лампа се бе образувал блестящ ореол от светлина, който архитектите на Есмералда бяха взели от един стар филм на Леърд Крегър. Вечерната служба беше свършила и синият здрач най-после отстъпваше пред шепнещата и незаменима нощ.
— Това е той, ей там — каза старецът и се вмъкна в една странична уличка.
Харолд погледна натам, където му посочиха. От другата страна на улицата, в едно кафене, чиито ярки светлини и огледален интериор го правеха да изглежда по-значимо, отколкото е, до масичка на тротоара, седеше мъж в дълъг черен шлифер и пиеше нещо, което отблизо се оказа „Рики“ с лимонов сок. До него беше седнал не друг, а Майкъланджело Олбъни и пиеше „Негрони“.
— А, здрасти, Харолд — каза Олбъни. — Седни при нас. Аз току-що пристигнах. Хортън, това е моят приятел Харолд Ердман. И той едва ли се интересува от закупуването на твоята Карта за предателство.
Олбъни хвърли на Харолд поглед, който съвсем ясно го предупреждаваше да се включи в играта.
— Точно така — каза Харолд, докато придържаше един стол и сядаше. — И аз не се интересувам от вашата Карта за предателство. — Той се обърна към Олбъни: — Какво ново?
— Този следобед получих Задължение за безразсъдно шофиране — осведоми го Олбъни. — Представяш ли си? И то на Неподкупен вторник, гаден късмет. Е, така е, ту печелиш, ту губиш. А ти какво прави днес?