— О, хайде, момчета — намеси се Фут. — Да не мислите, че аз си нямам източници на информация? Случайно знам, че искате да купите моята Карта за предателство.
— Е, разконспирира ме — каза Олбъни. — Добре, Фут. Да, наистина искам да я купя. Но не сега, разбира се. След една-две седмици, най-много месец. Предполагам, че тогава ще ти направя доста съблазнително предложение.
— Не мога да чакам никакви една-две седмици — възпротиви се Фут.
— И аз така чувам — съгласи се любезно Олбъни.
— Обаче имам подозрение, че и вие не можете да чакате — каза Фут.
Харолд си прочисти гърлото — чиста проба издаване, но той нямаше опитността на Олбъни. Фут, дребен, грозноват мъж с кафеникавочервено рождено петно под лявата си подмишница с форма на хвърчаща риба, потри носа си.
— Колко ще искаш за нея? — попита Олбъни.
— Двеста долара — отвърна Фут.
— Прието — намеси се Харолд.
Олбъни му хвърли укорителен поглед, но Харолд вече беше извадил портфейла си.
Когато бяха на няколко преки оттам, Олбъни каза:
— Можех да я получа за петдесет.
— Да, но започва да става късно.
Олбъни погледна часовника си. После забеляза, че денят определено преминава в нощ.
— Проклятие! Ще трябва да побързаме, ако смятаме да стигнем вилата на Лувейн тази нощ! А ние дори още не сме си опаковали маскировъчните дрехи!
40
Малката елегантна червена спортна кола на Джасинт спря с вой на гуми пред блока на Лувейн точно когато здрачът се спускаше за краткотрайно, но приятно посещение на острова. Мекотата на вечерта обаче не се отразяваше в очите на младото момиче. Те бяха тъмносини и пълни с гняв.
Тя затръшна вратата на колата и закрачи към входа толкова стремително, колкото й позволяваха миниполата и тясното жакетче. Не си направи труда да позвъни. Като си отвори с ключа, който Лувейн й беше дал в един по-многообещаващ период в техните отношения, тя влезе в апартамента му.
— Лувейн? — повика го тя. Никакъв отговор не получи от тъмния апартамент. Джасинт включи осветлението и се приближи до гардероба на Лувейн. Якето му от дива коза и шапката от туид липсваха, както и бастунът столче. Значи той наистина е отишъл на вилата си точно както я бяха осведомили приятели, без дори да й каже, още по-малко да я покани. Фактът, че може би се отнася за Лов, не е извинение. Тя познаваше поне десетина от тези, които той бе поканил на гости тази вечер! А нея не беше поканил.
Въпреки че беше абсолютно бясна, тя спря да размисли върху това и се запита защо Лувейн така изведнъж бе решил да покани гости и защо, като оставим личните причини настрана, не беше поканил и нея.
Тя седна на един от прекалено натъпканите столове и запали лека наркотична цигара. Спомни си начина, по който Лувейн говореше за Харолд. Съвършената Жертва, така го беше нарекъл.
А после, я виж ти, какво става — Ловният компютър при хилядите комбинации, от които може да избира, подава точно оная, която Лувейн си е пожелал. Нещо гнило има тук. А защо е отишъл на вилата с група приятели, но без нея?
Добре, каза си тя, нека да поразсъждаваме. Лувейн се събира на вилата си с приятели, за да подмами Харолд да го последва. Но Харолд, има си и Търсач — оня Олбъни, — не може да е такъв глупак, че да го направи. Той не би отишъл в една част на острова, където добре познават Лувейн и поради навика му да се разплаща с всеки селяните го харесват.
Нещо тук не пасваше. Сякаш някаква важна част от мозайката липсваше. Имаше някаква важна информация, която й бе нужна, но Джасинт не знаеше каква е тя. Стана и неспокойно закрачи напред-назад из стаята. Погледът й попадна на стената с поставените в рамки сувенири и трофеи, които Лувейн пазеше. Тя отиде до нея и се вгледа отблизо. Да, една от рамките беше празна, мъничка такава, със сребро по края. Какво ли пък имаше в нея? Не можеше да си спомни. Канеше се да изхвърли цялата тая работа от главата си, когато нещо я накара да обърне рамката. На гърба й с четливия наклонен почерк на Лувейн пишеше: „Карта за предателство, наследена от чичо Освалд, мир на праха му“.
Лувейн си бе взел Картата за предателство! Интересно. Но заради кого щеше да я използва, като на вилата всички бяха на негова страна? Мистерията все повече се задълбочаваше и се наложи да си пийне нещо.
Тя отиде до барчето с напитките. Близо до него, на малка масичка до телефона, лежеше купче листа за бележки. Най-отгоре беше надраскано име и номер. Хортън Фут. Един от враговете на Лувейн.
Отново нещо не пасваше. Защо Лувейн ще се обажда на човек, за когото се знае от всички, че го презира?