— А ти какво ще правиш?
— Ще изчакам една-две секунди и ще те застрелям с пушката.
— Така и мислех — каза Харолд. Хрумна му, че може би ще успее да изстреля един куршум, преди Лувейн да е стрелял с пушката. С малко късмет можеше да постигне реми — и двамата щяха да бъдат мъртви. Нещо не му звучеше много добре.
Той прекоси стаята и седна на леглото на Лувейн. Разчиташе, че на Лувейн няма да му се иска да го застреля така, та после да трябва сам да сменя чаршафите, понеже слугите си бяха отишли вкъщи за през нощта.
— Добре — приключи Лувейн, — последно злорадстване и после наистина ще трябва да приключа с теб, дори и да се наложи да спя в стаята за гости.
Значи и този последен слаб шанс му бе отнет! Харолд се напрегна в очакване на някое моментно невнимание от страна на Лувейн, което да му даде възможност да измъкне оръжието си и да стреля.
В този момент стаята бе залята от ослепителна светлина и оглушителен шум. Изненадан, Харолд се претърколи по гръб на леглото и скочи от другата му страна. Лувейн стреля както винаги по-високо от целта и улучи една от лампите на тавана. На долния етаж доберманът се давеше от лай. Въздухът замириса на печено говеждо и кордит.
Следващото, което Харолд чу, бе глас от мегафон, многократно усилен от високоговорителите.
— Ей, вие там! — каза гласът с мегафона. — Това е официално съобщение! Веднага спрете престрелката! Настоящият дуел се прекратява.
— Какво става? — попита Харолд.
— Нямам ни най-малка представа — отвърна Лувейн. — Никога не спират започнали вече дуели, освен ако…
— Освен ако какво?
Вратата на спалнята се отвори. Влезе Гордън Филакис, церемониалмайсторът на „Ловното шоу“, следван от озвучители, осветители и снимачния екип.
— Здрасти, момчета — каза Филакис. — Ето ни в дома на Лувейн Доубри, създател на Обратния стриптийз и Ловец с много решителност, но малко късмет, поне напоследък, а, Лувейн? Господинът с него е Харолд Ердман, млад Ловец, излязъл на първия си Лов, когото може би си спомняте от интервюто ни вчера. Как си, Харолд?
— Малко по-добре сега, когато сте тук — отговори Харолд. — Но защо всъщност сте тук?
— Приятелката ти, Нора Олбрайт, ни се обади и ни препоръча да обърнем особено внимание на подготвената от тебе клопка. Когато научихме някои от подробностите — той хвърли многозначителен поглед към Лувейн, — решихме да изоставим обичайната случайна селекция. Ето защо, господа, спрете боя до утре, когато ще се появите в Колизея на Голямото разплащане!
Олбъни си проправяше път през тълпата. Той обви с ръка раменете на Харолд и го прегърна.
— Получи се точно така, както мислех — каза той.
— Искаш да кажеш, че си планирал всичко това? — изненада се Харолд.
— Нека просто да приемем, че предвидих хода на нещата, така както се полага на един добър Търсач. Най-важното е, че ти успя! Голямото разплащане! Десет хиляди долара награда! Плюс пет бона за Търсача!
— И това не е всичко — намеси се Лувейн. Той дойде при тях и хвана ръката на Харолд. Гласът му бе предрезгавял от чувства. — Ти си нов тук, Харолд, и не мисля, че имаш представа какво означава Голямото разплащане. Това е най-голямото отличие, към което може да се стреми един Ловец: шансът да убие пред очите на хиляди хора, шансът да бъде увековечен от видеолентата. А това значи слава, Харолд, нещо, което съм искал през целия си живот. Благодаря ти. Ще се видим утре.
Той потупа приятелски Харолд по ръката и отиде при Гордън Филакис, който взимаше интервю от Антонио Фериа, от чиито думи излизаше, че Фериа самичък е нагласил работата.
— Хайде да се измъкваме оттук — предложи Олбъни.
— Къде отиваме?
— Да хапнем нещо за вечеря и да се наспим добре. Вече си в шоубизнеса, Харолд, а утре е премиерата.
47
Настъпи сутринта на Голямото разплащане — свежа и ясна, без нито едно облаче, идеален ден за убийство. Тълпите започнаха да се стичат към Колизея отрано. По арената маршируваха свирещи оркестри, всеки със знамето на своя кантон.
Под арената, през скрити вратички и по проходи, които започваха извън амфитеатъра, се стигаше до един цял подземен свят от работилници, улеи за превозните средства, съблекални за бойците и другите артисти, хранилища за оръжията. Тук бяха и ремонтните екипи както за машините, така и за човешките същества, а също и хората в черно, които щяха да отнесат падналите бойци до мястото на последния им отдих на Бутс Хил.
Към обяд трибуните се запълниха. Те бяха разделени на слънчеви и сенчести сектори като при испанските кориди. Ложите бяха засенчени от опънати на пръти платнища на ивици.