— Добре, момчета, обърнете се, подпрете се на колата и се разкрачете. Ще трябва да ви претърся.
Пистолетът му, полицейски „Позитив“, калибър 38, беше изваден.
— Какво има? — попита Лопец. — Ние само минаваме оттук.
— Прави това, което ти се казва — каза полицаят. Имаше висок, добряшки глас. — Изглежда, че вие, момчета, или някой, който страшно прилича на вас, е пошетал из банките на север оттук.
— Никаква банка не сме ограбвали — запротестира Лопец с неподправено възмущение.
— Значи няма за какво да се притеснявате. Разкрачете се и не ме карайте да ви се моля.
— Как ли пък не — каза Лопец. Ръката му бе в джоба върху пистолета. Той стреля през джоба си. Ченгето отстъпи назад и падна с куршум в бедрото.
Настана невероятна бъркотия. Харолд не можа да се начуди колко бързо улицата се напълни с въоръжени мъже. Като че ли хората в Лийсвил си нямаха друга работа, освен да си седят вкъщи с пушките в очакване на неприятности. По тях стреляха, нямаше как да се доберат до колата.
Харолд и бандитите свиха зад един ъгъл и започнаха да бягат. Харолд носеше Лопец на гърба си и тичаше към горичките на края на града, а Чато тичаше до него. Изведнъж Чато каза „по дяволите“, от устата му бликна кръв и той падна. След него падна Маноло, а после изведнъж вече тичаха през гората, Естебан отдясно на Харолд. След това падна и Естебан и Харолд тичаше сам, свивайки и разпускайки едната си ръка, а с другата придържайки краката на Лопец.
През гората стигна до едно тресавище. С мъка се промъкна през дълбоката до глезени кал. След известно време вече не чуваше преследвачите и спря.
Беше близо до някаква рекичка или ръкав, кой знае как ги наричат, и във водата имаше нещо като пристан, на който беше вързана лодка, а наоколо не се виждаше никой.
— Хайде, Лопец — каза, — ще ставаме моряци.
Лопец не отговори. Харолд го разгледа. Очите на Хлапето от Катскил бяха безжизнени и оцъклени. Доколкото Харолд можеше да види, бе получил три куршума в гърба, спасявайки живота на Харолд, макар че надали го бе замислил точно така.
— Дяволите го взели — изруга Харолд. Той постави Лопец внимателно на земята. — Съжалявам, друже — каза на трупа. — Аз се опитах. Съжалявам, че няма да стигнеш оная комуна. Някой друг ще трябва да те погребе, че иначе изобщо няма да видя Есмералда.
Той отвърза лодката, сложи греблата и отплава.
7
Харолд греба цял ден. Водата беше зеленикава и тинеста, с надвиснали дървета и растения, съвсем различна от кристално чистите, но стерилни езера у дома. Харолд беше новак в гребането, но скоро привикна. Револверът и раницата му бяха с него. Нямаше намерение отново да спира. Ако тази вода отиваше до Флорида, той щеше да стигне дотам по нея.
Само че гребането беше бавна работа. Той гребеше яко, но по негова преценка едва ли изминаваше повече от една-две мили на час. Така ще си гребе до Флорида цяла вечност. И все пак, мислеше си той, по-добре е да продължи по вода, поне докато не се отдалечи достатъчно от Лийсвил.
През нощта върза лодката за едно мангово дърво и спа в нея. На следващия ден довърши говеждото и отново започна да гребе. Греба почти през целия ден. Привечер огладня, а храната му бе свършила. Изяде остатъците и си легна.
На другия ден отново потегли, но се озова в заблатен участък. Скоростта непрекъснато намаляваше, във водата имаше трупове, които се носеха като полупотопени дънери. Харолд видя изоставен пристан на реката или ръкава, или каквото там беше. Загреба по посока на пристана. Остави лодката, вързана за кея, и тръгна пеша.
Малко след обяд прекоси развалините на някакъв град. Той се простираше на километри и на пръв поглед в него нямаше жива душа. Но Харолд скоро усети, че наблизо има някой, който се крие зад редиците изтърбушени здания, тъй като преминаването му вдигаше гаргите и мишеловите.
Револверът му беше подръка, но Харолд не го извади, когато мъжът се показа измежду две опожарени сгради. Беше дребен представителен старец с плешиво теме, заобиколено с ореол от бяла разрошена коса. Облечен бе в тъмно безформено ловджийско палто с много джобове. Изглеждаше малко луд, но безобиден.
— Приятел ли си? — попита мъжът.
— Разбира се — отвърна Харолд. — А ти?
— Аз съм опасен човек — каза мъжът, — но само при размяната на остроумия.
Те седнаха заедно до останките на кафенето „Красавицата от Юга“. Мъжът, когото Харолд скоро започна да нарича Професора, беше странстващ учен, който изнасял лекции на най-различни теми из градовете, през които преминавал. Сега отиваше в града надолу по пътя.
— За какво изнасяте лекции? — попита Харолд.