Той не се отчайваше тъй бързо. Това беше най-ценното у него. Добрият военачалник не губи вяра до смъртта си. Изненадата, мъката от поражението, болката заради загубената центурия само разбудиха гнева му.
Той удари с юмрук по коляното си.
— Ще запомнят кой е Маркус Красиниус Алвио! Ще им платя за избитите легионери! Ще опустоша Медика!
И стана.
— Сега да се поразтушим! — И се обърна към братовчед си: — Искам гладиаторски бой! Да се отморят и хората ни! Ще се бият Севт и Терес!
Стак видя, че е озлобен, но пак се осмели. Не можа да остане безразличен.
— Господарю, забрави ли Сатурналиите?
Префектът го сряза с жестока насмешка:
— Тъкмо затова! Сатурн не е небесно божество. А подземно. Той иска човешки жертви. И ще ги има.
Легионерите посрещнаха с рев на доволство новината за предстоящото забавление. Само за десетина минути те утъпкаха в снега една малка арена. По оградата останаха само часовите. Всички свободни от наряд се струпаха пред преториума.
А бурята не стихваше. Усилваше се. Вече не виеше, а ревеше. Поемаше цели преспи и ги стоварваше върху дървената палисада, затрупваше палатките, навяваше преспи около пирамидите с копията и щитовете.
Войниците докараха и гладиаторите, разтриха със сняг премръзналите им снаги, за да ги сгреят, и ги блъснаха долу.
Терес Бунтовника изпъчи гърди. Белезите по накълцаното му лице почервеняха от гняв.
— Аз гладиатор не ставам, казах ви!
То се знае, никой не му обърна внимание. Силвиус Красиниус им подхвърли две махайри и две пелти. После се обърна към братовчед си:
— Стой по-настрана! Този тракиец е луд.
Маркус Красиниус вирна глава.
— Да почват!
Не се боеше от меч. Гадателят му бе предсказал да се пази от отрова. За него бяха опасни ястията и питиетата, стрелите и копията, ако са намазани с отрова. Махайрите бяха чисти, следователно безвредни за него.
Севт пое своето оръжие, готов за бой. Терес не мръдна, опрял гръб в снежната стена със скръстени ръце на гърдите. Не познаваше римляните и умението им да се справят и с най-твърдоглавите гладиатори. Две нажежени копия го подкараха към захвърлената махайра.
Ала и римляните не го познаваха. Изведнъж той се наведе, грабна оръжието и го запрати отново срещу префекта. Маркус Красиниус едва свари да отскочи настрана. Свистящото острие прелетя на два пръста от врата му и се заби в щита на застаналия до него воин.
Префектът трепереше от гняв.
— Дайте му друг меч! Да се бият! А сетне ще разпъна на кръст победителя!
Не довърши. Стражите се развикаха, несварили да надуят роговете. По стените се бяха нахвърлили някакви сенки, зачаткаха мечове, заохкаха ранените.
— На оръжие! — изкрещя префектът.
Ала и преди неговата заповед всички се бяха втурнали към копията, мечовете и щитовете си в пирамидите. Те бяха римски легионери, не някаква варварска сбирщина. Войната беше техният занаят. Цели пет години се обучава легионерът, преди да бъде подготвен за бой.
Дори в тая суматоха Маркус Красиниус успя да погледне към гладиаторите. И се досети какво замисляха. Двама такива юначаги в тила му можеха да сторят страшни поразии.
— Оковете ги! — заповяда той.
Десетина легионери се метнаха отгоре им, свързаха им ръцете, заключиха краката им в дървени букаи и ги захвърлиха на снега.
Префектът се изкачи на стената, където бе почнало сражението, за да прецени размера на заплахата. Съсече един нападател, блъсна други надолу, в дълбокия сняг. И погледна. Мигновено разбра. Незабелязани, нечути през грохота на бурята, траките бяха издълбали тунели в дълбокия сняг, по които бяха достигнали дървените укрепления. И сега извираха оттам като из мравуняк. Катереха се по изправените стълби и се прехвърляха върху стените, изтласкваха с дързостта и многочислеността си оределите защитници. От гората пък летеше градушка от запалителни стрели и топки. Тук-там пламваха палатки. Префектът знаеше — на война траките опожаряват противниковите бойни машини и лагерите им със смола и сяра.
Той се оттегли към преториума, откъдето имаше възможност да наблюдава най-добре полесражението и да го ръководи, да праща подкрепления в застрашените участъци. Адютантите му се изправиха до него, готови да отнесат всяка негова заповед. Стояха в пълна готовност ветераните, главният резерв, със замръзнали безизразни лица, претръпнали от безброй сражения, сякаш не ги очакваше смъртта, а зрелище в цирка. Така с часове плебеите чакат гладиаторските битки.