Спартак поведе дружината си обратно към дворцовата зала. Заповяда на слугите да прехвърлят над таванската греда едно въже, стъпи на трикракото си столче и надяна на врата си завързаната примка. То се знае, никой не опита да му попречи. Дали ще живееш или ще умираш — това си е твоя лична работа, в която никой няма право да се бърка.
Спартак се усмихваше от бесилката, всмукал с пълна сила насладата от тази възбуждаща игра с живота и смъртта. Всъщност какво можеше да се случи? В най-лошия случай — да не успее. И да премине в Другия живот. А какъв е тоя живот тук? Не е ли само сън на Оня, на Отвъдния? Какво значи кога ще прекъснеш съня, по-рано или по-късно…
Един му подаде сърп. Друг ритна с все сила столчето. И Спартак увисна. Ала още преди примката да стегне врата му, с ловък замах той сряза въжето и скочи на пода.
Бурен възглас поздрави новата му победа над смъртта. И тоя път сънят не можа да се прекъсне. Щеше да продължи още. По-дългият живот — това е по-дълъг сън. Дори да бе загинал, пак щяха да го приветствуват — радостни, че се е отървал достойно от земния сън.
Тропот на конски копита изкара всички навън. Ездачът скочи още в галоп и притича към двореца, където го спряха препречените копия на стражите.
— Тревога! — рече задъхан пратеникът. — Водете ме при резоса!
— Той спи.
— Сега не може да спи! Трябва да ме изслуша!
Мокапор вече беше чул глъчката и сам бе излязъл навън.
— Какво има? — запита той студено.
Вестоносецът се просна в краката му.
— Римляните нахлуха в страната ти, резосе! По долината на Стримон.
Мокапор потърка челото си с длан.
— Докъде са стигнали?
— При Десудаба построиха лагера си.
— Колко са?
— Само две кохорти. Но подире им идвал целият легион.
— Бихте ли се с тях?
— Не, резосе! Отстъпихме, както си заповядал.
Мокапор махна с ръка.
— Сега върви да се нахраниш и да спиш!
И когато капналият от умора конник влезе в стражницата, резосът въведе в залата изведнъж изтрезнелите придворни.
— Римляните нарушиха примирието! — каза той развълнуван. — А аз сам нямам власт да реша какво да сторя. Пресни са още раните ни от последното поражение, от гибелния ни съюз с Митридат Евпатор.
— Пак ще се бием! — извика невъздържаният Дизатралис.
— Ще се бием, я! — подкрепиха го останалите.
Мокапор изправи глава.
— Добре, ще се бием! Но трябва да се бием, за да спечелим. А не само за да изпепелим страната си…
Тогава Спартак се изправи насреща му.
— А какво? Да стоим със скръстени ръце, така ли?
Баща му отговори с наведен към земята поглед:
— Ще питаме самият Сбелсурд. Чрез устата на лечителя Котис ще чуем волята на Всесилния.
Дворецът вече се бе разбудил. Зашумя като кошер и целият град. Мъжете зарязаха ралата, с които смятаха да ходят на оран, заловиха се да клепят и да точат на брусове махайрите и копията, да сменяват тетивите на лъковете, да затягат перата на стрелите. Пияните първенци, изведнъж добили трезва бодрост, препуснаха към селищата си, за да сберат по-скоро войската, да подготвят отбраната.
А Мокапор със Спартак, с жреците на Асклепий и Тракийския конник, на Бендида и Джерман, на Арес и на десетината други главни божества, със стареите и воинските началници възседнаха конете си, та препуснаха към планината през тясната пътека, по която можеха да минат само по един. Запътиха се към пещерата, където се криеше от света главният жрец на главното божество в държавата на медите Сбелсурд.
На една полянка Дизатралис изравни коня си със Спартак.
— Вярно ли е това, що говорят елините — че Сбелсурд бил роб на Питагор в Самос? И после, като избягал от робство, ни се представил за бог.
Без да се обръща, Спартак отвърна:
— Херодот казва, че Залмокс е живял преди Питагор. А Залмокс и Сбелсурд са едно и също. И излиза, че всъщност елинът Питагор е понаучил нещо от Залмокс, че питагорейците са всъщност вярващи в Залмокс, което е все едно в Сбелсурд.
Внезапно Дизатралис му постави главния си въпрос:
— А ти вярваш ли в боговете?
Спартак се поколеба.
— Аз вече съм полуелин-полутракиец. Като елин вярвам на философите, които твърдят, че не хората са създадени от боговете, а боговете — от хората. Като тракиец пък не мога да допусна, че душата ще загине ведно с тялото, че не е безсмъртна. Като тракиец вярвам, че тялото е ковчег на душата.
Пътеката отново се стесни, промуши се като тунел сред зеленината на мурите и Дизатралис изостана назад, замълчал отново. А потокът, що се спускаше от камък на камък вдясно от пътеката, кънтеше и ехтеше, вдъхваше радост в душите. И бодрост. Подсвиркваха окъснели птички. Редом с дружината прелиташе сойка и с дрезгави крясъци предупреждаваше цялата гора за неканените гости. Понякога пътя им пресичаше плашлив елен; изгрухтяваше сърдит глиган; побягваше, без да се обръща, угоена от есенния жълъд мечка; от клон на клон се прехвърляше рис, като фучеше недоволно.