Выбрать главу

Урсула Ле Гуин

Гласове

Химн на Каспро

Тъй както в мрачина на зимна нощ очите ни зората дирят и както в зъбите на хапещ студ сърцето топлина бленува, тъй заслепена и бленуваща душата провиква се към теб: бъди ти наша светлина, наш огън, наш живот, о, Свобода!

1

Първото, което си спомням ясно, е как изписвам заклинанието, за да вляза в тайната стая.

Толкова съм малка, че се налага да вдигна ръка, за да изрисувам знаците на правилното място на стената на коридора. Стената е измазана с потъмнял сивкав хоросан, напукан и на места опадал, а отдолу се показват камъни. В коридора е почти тъмно. Мирише на пръст и на старост и е тихо. Но аз не се боя, никога не се страхувам, когато съм тук. Протягам се и разклащам пръст в движението, което добре познавам, на точното място, във въздуха, без да докосвам мазилката. В стената се отваря врата и аз влизам.

Светлината в стаята е ясна и успокояваща, сипе се от множество малки остъклени отвори на високия таван. Стаята е много дълга, с лавици покрай стените и книги по лавиците. Това е моята стая и аз винаги съм го знаела. Иста и Соста не знаят за стаята. Дори не подозират за съществуването й. Никога не идват в този коридор, толкова навътре в къщата. За да стигна тук, минавам покрай вратата на друмлорда, но той е стар и болен и рядко излиза от стаята си. Тайната стая е моята тайна — място, където мога да съм сама, да не ме хокат и гълчат, да не ме е страх.

Не веднъж, а много пъти съм идвала тук и спомените ми се объркват. Помня колко голяма ми се струваше масата за четене, когато бях малка, и колко високи бяха лавиците. Обичах да се мушкам под масата и да си строя там скривалище — редях книгите на къщичка. Представях си, че съм малко мече в леговището. Чувствах се в безопасност. Винаги прибирах книгите на местата им по лавиците, това беше много важно. Придържах се към осветената част на стаята, близо до вратата, която не е врата. Не харесвах другия край, където е тъмно и таванът се снишава. Наричах го сенчестия край и почти никога не се доближавах до него. Но дори страхът ми от сенчестия край бе част от моята тайна, от моето усамотено кралство. И то остана само мое до един ден, когато бях на девет.

Соста ми се бе накарала за някаква глупост, за която не бях виновна само аз, и когато й се троснах, ме нарече „овче руно“, което страшно ме ядоса. Не можех да я ударя, защото ръцете й бяха по-дълги от моите и тя ме задържаше на разстояние, но я ухапах по ръката. После майка й, моята втора майка Иста, ме нахока и ме напляска. Ядосана, изтичах в задната част на къщата, в тъмния коридор, отворих вратата и влязох в тайната стая. Възнамерявах да остана в нея, докато Иста и Соста не си помислят, че съм избягала, че съм попаднала в робство и че няма да се върна никога, и не почнат да съжаляват, че така несправедливо са ме обидили и напердашили. Нахлух в стаята, както си бях обляна в сълзи и разярена, и там, в причудливата светлина на това странно място, стоеше друмлордът с книга в ръце.

Той също се стресна. После пристъпи към мен, със свирепо смръщено лице и вдигната за удар ръка. Стоях като истукан. Дори не смеех да дишам.

Той спря на крачка от мен.

— Мемер! Как влезе тук?

Погледна към мястото, където трябваше да има врата, когато бе отворена, но на стената нямаше нищо.

Все още не можех нито да дишам, нито да говоря.

— Сигурно съм я забравил отворена — промърмори той, но очевидно не вярваше на думите си.

Поклатих глава.

А после намерих сили да промълвя:

— Аз зная как.

На лицето му се изписа почуда и изумление, но след известно време изражението му се промени и той каза:

— Декало.

Кимнах.

Декало Галва бе името на майка ми.

Ще ми се да ви разкажа за нея, но не я помня. Или помня някои неща, само дето не знам как да ги обрисувам с думи. Помня, че ме притискат, милват ме, помня нечия любима миризма в топлината на леглото, рокля от груб червен плат, глас, който едва чувам. Понякога си въобразявам, че ако застана съвсем неподвижно и наостря слух, ще доловя гласа й.

Тя беше Галва по кръв и по принадлежност към къщата. Беше икономка в къщата на Салтър Галва, друмлорда на Ансул, многоуважавана и отговорна длъжност. По онова време в Ансул нямаше слуги и ратаи, ние бяхме граждани, свободни хора със свои домове. Майка ми управляваше хората, които работеха в Галваманд. Моята втора майка, готвачката Иста, често ни разказваше колко било голямо тогава домакинството ни, за колко много хора е трябвало да се грижи Декало. Само Иста имала тогава двама помощници и още трима идвали, когато трябвало да приготвя гощавка за гостуващи благородници, имало също четири чистачки, момче за всичко, коняр и прислужник в конюшнята, в която имало осем коня, едни за яздене, други впрегатни. В къщата имало и много роднини и близки, те също живеели тук. Майката на Иста била настанена в една от стаите над кухнята, майката на друмлорда пък живеела в господарските покои на горния етаж. Самият друмлорд непрестанно пътувал по Ансулското крайбрежие, от град на град, за да се среща с други друмлордове, понякога на кон, друг път с карета. Имало и ковач в западния двор в онези дни и пощальонче, което живеело на тавана на навеса за карети, винаги готово да последва друмлорда в обиколките му. „Толкова бе шумно и многолюдно! — възкликваше Иста. — В старите дни! Добрите стари дни!“