4
Друмлордът беше в галерията в дъното и разговаряше с Десак. Десак не беше ансулец, а съндранец, войник от тяхната армия. Никога не носеше книги, нито говореше за тях. Имаше изправена стойка, изказваше се отривисто и рязко и почти не се усмихваше. Според мен бе преживял доста мъка в живота. Двамата с друмлорда се отнасяха един към друг с уважение. Разговаряха дълго и винаги насаме. И двамата ме погледнаха навъсено, когато влязох, и млъкнаха. Приближих се към тях, до осветеното място под прозореца. Задната част на къщата, която почти опира в склона, е най-хладна: а нямахме достатъчно дърва, за да отопляваме навсякъде.
Поздравих ги. Друмлордът повдигна вежди, очакваше да чуе защо идвам.
— Дошли са пътешественици от далечния север и молят да настанят конете си в конюшнята. Мъжът е разказвач, а жената… — поколебах се — жената има лъв. Лъвица. Казах й, че ще попитам дали може да оставят конете тук. — Докато говорех, се почувствах като герой от историите за господарите на Манва, които отправят молба пред някой благороден домакин.
— Циркаджии — подметна Десак. — Чергари.
Тонът му ме ядоса и се троснах:
— Не са!
Друмлордът ме изгледа, учуден от грубото ми поведение.
— Тя се казва Грай Барре от Роддмант, в Предпланинието.
— И къде е това Предпланиние? — ме попита Десак, сякаш бях малко дете.
— Далече на север.
— Би ли обяснила, Мемер? — подкани ме друмлордът, както го правеше, когато превеждах някоя строфа или отговарях на труден въпрос. Обичаше изказванията да са подредени, да има смисъл в тях. Опитах се.
— Мъжът й е дошъл да разказва истории на Пристанищния пазар. Там срещнах жената. Лъвицата й уплаши коня на един алд. Аз го улових. После тя го усмири. Докато се прибирах, ме настигна и ме докара дотук с фургона си. Каза, че търсела конюшня. Лъвицата е във фургона. Гудит напои конете.
Едва сега осъзнах, че все още държа кошницата с покупките.
Двамата мълчаха.
— И ти си й предложила да използва конюшните? — попита друмлордът.
— Казах, че ще попитам.
— Ще бъдеш ли така добра да я поканиш тук?
— Да — отвърнах и изприпках навън.
Оставих кошницата в килера — Иста и другите все още се занимаваха с роклята — и излязох на двора. Грай и Гудит разговаряха за кучета, или по-точно Гудит й разказваше за прочутите галвамандски хрътки, които вземали дейно участие във всички големи ловни излети, а освен това пазели вратите.
— В наши дни има само котки — оплака се той. — Котки навсякъде. И без това няма достатъчно месо да храним кучетата. Няма спор по този въпрос. Ама като дойде обсадата, самите кучета се превърнаха в месо за нас.
— Сигурно е по-добре, че сега нямате хрътки — рече тя. — Защото щяха да се изплашат от това, което карам отзад.
Намесих се в разговора:
— Друмлордът пита дали бихте влезли в къщата. Би излязъл да ви посрещне, но му е трудно да върви. — Така ми се искаше да я посрещна подобаващо, както са правели навремето със знатните гости, досущ като в историята за господарите на Манва.
— С удоволствие — отвърна тя. — Но първо…
— Оставете конете на мен — успокои я Гудит. — Аз ще ги настаня вътре и ще им намеря сенце.
— Във фургона има сено и торба овес… — почна тя, но той махна с ръка.
— Не, не, не, никой не си носи храна в къщата на друмлорда. Хайде с мен, уважаема госпожо.
— Казва се Звезда — рече Грай. — А той е Бранти. — Като чуха имената си, конете повдигнаха глави, а кобилата изпръхтя. — Мисля, че ще е добре да знаете какво още карам вътре — добави тя и нещо в гласа й накара Гудит да се извърне и да я изслуша. — Котка. Доста по-едра от вашите обаче. Много е доверчива, но не обича да я стряскат. Ще ви помоля да не отваряте задната врата. Мемер, тук ли да я оставя, или да я взема с мен вътре?
Когато ти върви, не изпускай късмета си. Щеше ми се Десак да види „циркаджийския“ лъв и да се изплаши.
— Ами…
Тя втренчи поглед в мен.
— По-добре да я оставя — рече с усмивка. И като си помислих какви ужасени писъци ще нададат Иста и Соста, си дадох сметка, че е права.
Тя ме последва през двора към входната врата. На прага спря и промърмори молитвата на гостенина към къщните богове.
— И вашите богове ли са същите като нашите? — попитах.
— В Предпланинието не почитаме кой знае колко боговете. Но по време на пътешествията ни се научих да почитам и да искам благословията на всички богове или духове, които биха могли да ми я осигурят.
Това също ми хареса.
— Алдите плюят на нашите богове — рекох.
— Моряците казват, че не е хубаво да се плюе срещу вятъра — подсмихна се тя.
Преведох я по обиколния път, защото исках да й покажа гостната и големия двор, който водеше към учебните стаи и страничните дворове. Тук всичко бе голо, нямаше мебели, статуите бяха изпочупени, гоблените открадна ти, а подът непометен. Бях колкото горда, че й показвам този повехнал разкош, толкова и засрамена.