Изминала година, преди да освободят друмлорда от тъмницата. Алдите го изкарали гол на улицата. Не можел да върви, защото при изтезанията му строшили краката. Опитал се да запълзи по улица „Галва“, от Градския съвет до Галваманд. Хората на улицата му помогнали, донесли го тук, в неговия дом. А тук домашните поели грижата за него.
Бедни времена бяха. Всички граждани на Ансул бяха изнемощели под игото на алдите. Но все преживявахме някак и под неуморните грижи на майка ми друмлордът започна да се съвзема. През студената и гладна зима на третата година от обсадата обаче Декало се разболя от треска и нямаше лекарства, с които да й помогнат. И тя умря.
Иста каза, че ще ми е втора майка, и почна да се грижи за мен. Има тежка ръка и е избухлива, но обичаше майка ми и беше добра с мен. Отрано се научих да помагам в домакинството и дори го правя с удоволствие. В онези години друмлордът все още беше много болен, измъчваха го постоянни болежки от строшените кости, и аз се гордеех, че му помагам. Дори когато бях съвсем малка, той предпочиташе аз да се навъртам край него, а не Соста, която е много мързелива и вечно изпуска всичко.
Никога не забравям, че дължа живота си на тайната стая, в която сме се крили двете с мама. Сигурно ми го е повтаряла стотици пъти и без съмнение тя ме е научила да отварям вратата — или пък съм я гледала как го прави и съм го запомнила. Но както и да е станало, мога да различавам знаците, изписани във въздуха, дори ако не виждам ръката, която ги пише. Ръката ми сама следва тези знаци и така отварям вратата и идвам тук всеки път, когато ми се прииска.
До деня, в който не заварих вътре друмлорда и двамата не се втренчихме един в друг, той — с вдигната за удар ръка.
После я свали.
— Идвала си тук и преди? — попита изненадано.
Бях толкова изплашена, че едва намерих сили да кимна.
Не беше ядосан — бе вдигнал ръка, за да удари не мен, а непознат натрапник, някой враг. Нито веднъж не бе проявявал към мен нетърпение или яд, дори когато го измъчваха болки, а тогава аз бях малка и непохватна. Имах му пълно доверие и не се боях от него, макар за мен той да бе страховита фигура. Като в този момент, когато лицето му бе разкривено, а очите му пламтяха, все едно декламираше „Възхвала на Сампа Разрушителя“. Очите му бяха черни, но сега блещукаха, както блестят светлинки в мрака на опала. Не сваляше поглед от мен.
— Някой знае ли, че идваш тук?
Поклатих глава.
— Споменавала ли си пред някого за тази стая?
Пак поклатих глава.
— Знаеш ли, че не бива да казваш на никого за нея?
Кимнах.
Той чакаше.
Осъзнах, че иска да му отговарям с думи. Поех си дъх и казах:
— Никога няма да говоря за тази стая. Чуйте клетвата ми, о, богове на тази къща, и вие, богове на града, чуйте я, души несретни, сред които е и тази на любимата ми майчица, всички души, обитавали някога Къщата на Оракула.
Думите ми отново го изненадаха и той пристъпи към мен, протегна ръка и докосна устата ми с пръсти.
— Бях свидетел, че тази клетва бе произнесена с чисто сърце — рече, обърна се и опря пръсти на прага на малката молитвена ниша между лавиците с книги. Направих същото. После той положи ръка на рамото ми и ме погледна отвисоко.
— Къде си научила тази клетва?
— Измислих я — отвърнах. — Когато се заклех, че винаги ще мразя алдите, ще ги прогоня от Ансул и ако мога, ще ги изтребя до крак.
И когато разкрих пред него тази най-свещена клетва, която пазех дълбоко в сърцето си, не издържах и избухнах в сълзи — не сълзи на ярост или яд, а неудържимо хлипане, което сякаш ме разтърсваше до кости.
Друмлордът приклекна измъчено, заради болните си колене, и ме прегърна. Зарових лице в гърдите му и продължих да ридая. Не каза нищо, само ме притискаше в обятията си, докато не се успокоих.
Бях изтощена и засрамена и по някое време му обърнах гръб и седнах на пода.
Чух го да се надига и да куцука към сенчестия край. Върна се с намокрена кърпичка от изворчето, което се спотайва там в мрака. Сложи кърпата в ръката ми, после я вдигна към зачервеното ми лице. Хладината беше ужасно приятна. Притиснах кърпата към очите си, после си избърсах лицето.
— Много съжалявам, друмлорд — казах. Все още се срамувах, че съм проявила слабост. Обичах го и го почитах с цялото си сърце, и исках да му покажа обичта си, като му помагам и служа, а не като го тревожа и безпокоя.
— Има много неща, за които да се поплаче, Мемер — каза той тихо.
Погледнах го и видях, че и той е плакал, заедно с мен. Сълзите променят очите и устата на човек. Бях толкова изненадана, че е плакал заради мен, че почти забравих срама си.
— Тук е хубаво място да си поплаче човек — каза той след малко.