— Но как е възможно толкова много хора да влизат в храм?
Ансулските „храмове“ са малки параклиси на улицата, пред някоя сграда или на кръстопът — олтари, места, където да се помолиш. Много от тях са само ниши с божества, като тези, които имаме в къщите си. Докосваш прага на нишата и прошепваш молитвата, или полагаш цветя и малки дарове. Много улични храмове са красиви постройки от мрамор, високи половин човешки бой, резбовани и украсени, е позлатени покриви. Алдите ги събориха всичките. Имаме и светилища, които висят от дървета, но тях алдите оставиха, защото ги сметнаха за къщички за птици. Всъщност ако някоя птичка наистина се засели в подобна „къщичка“, това се смята за особено радостно събитие, за божествена благословия, и много от старите дървесни храмове всяка година посрещат прелетни птички. За най-голям късмет се смята заселването на бухал. Бухалът е символът на Глухия бог.
Знаех, че за алдите храмът е масивна постройка. Не че ме интересуваше.
Въпросът ми го отведе встрани от темата за плътските удоволствия и той неволно се намръщи.
— Какво искаш да кажеш? — попита. — Всички ходят в храмовете.
— И за какво?
— За да се молят!
— Какво разбираш под това „да се молят“?
— Да се молят на Аттх! — отвърна Симми и ме изгледа втренчено.
— Ти как се молиш на Аттх?
— Не си ли присъствал на церемония? — попита той, очевидно изненадан от невежеството ми. — Жреците пеят, танцуват и бият барабаните, а след това произнасят словата на Аттх. Не може да не знаеш. Всички падаме на колене и се опираме на длани. После удряш глава в земята четири пъти и повтаряш думите на жреците.
— И за какво е всичко това?
— Ами, ако искаш нещо, молиш се на Аттх да го получиш.
— Как може да се молиш за нещо?
Той ме изгледа още по-объркано. Или може би ме смяташе за слабоумен?
Реших да се държа настъпателно.
— Говориш безсмислици — рекох. Щеше ми се да схвана смисъла на тази тяхна „молитва“, но не исках да си мисли, че ме превъзхожда с нещо. — Не можеш да се молиш за каквото ти хрумне.
— Разбира се, че можеш! Молиш се на Аттх за живот и здраве, за всичко!
Не го разбирах. Когато са изплашени, хората викат името на Енну. Когато искат нещо, се молят на Бога на късмета, затова го наричат още Глухия бог.
— Това е просия, а не молитва — продължих. — Ние се молим за божия благословия, не да получим разни неща.
Той беше едновременно изумен и затруднен. Трябваше да мине известно време, преди да се съвземе.
— Не може да получите благословия. Вие не вярвате в Аттх.
Сега аз бях изумена. Да кажеш на някого, че не може да получи благословия, е нещо ужасно. Симми не ми изглеждаше като човек, който би извършил подобна постъпка. Накрая подхвърлих предпазливо:
— Какво искаш да кажеш с това, че „не вярваме“ в Аттх?
Той продължаваше да ме гледа.
— Ами… да вярваш в Аттх е… е да вярваш, че Аттх е бог.
— Разбира се, че е бог. Всички богове са богове. Защо Аттх да не е?
— Тези, които ти наричаш богове, са демони.
Сега аз трябваше да обмисля думите му.
— Не зная дали съществуват демони и дали вярвам в това, но зная, че има богове. Не разбирам защо може да вярвате в един бог, а да не вярвате в останалите.
— Защото ако не вярваш в Аттх, си прокълнат и когато умреш, ще се превърнеш в демон!
— Кой го казва?
— Жреците!
— И ти им вярваш?
— Да! Жреците разбират от тези неща! — Той беше все по-объркан и дори ядосан.
— Не мисля, че жреците знаят много неща за Ансул — възразих и едва сега си дадох сметка, че да му противореча не е най-добрият начин да измъкна от него повече сведения. — Може би те познават много добре Асудар. Но тук животът е различен.
— Защото вие сте неверници!
— Така е — казах спокойно. — Ние сме неверници. И затова имаме много богове. Но нямаме никакви демони. Нито жреци. Нито уличници в храмовете. Освен ако не са високи една педя.
Той мълчеше и се мръщеше.
— Казват, че армията ви дошла тук да търси някакво специално място на злото — подхвърлих, като се опитвах да говоря с приятелски тон. — Някаква дупка в земята, откъдето се предполагало, че излизат демоните.
— Чувал съм.
— И за какво?
— Не зная — отвърна той и се навъси.
Седяхме в сянката на конюшнята. Започнах да драскам разни фигурки по плочника.
— Казват, че вашият цар в Медрон бил умрял — подхвърлих, колкото се може по-нехайно. Използвах нашата стара дума „цар“, а не тяхната — ганд.
Той само кимна. Разговорът ни го беше объркал. След малко изсумтя:
— Мекке смята, че може би новият върховен ганд ще нареди на армията да се прибере у дома. — И ме изгледа някак сърдито.