Много хора носят книги в Галваманд, но тайно и по тъмно. Никой от тях не знае за тайната стая — дори обитателите на къщата, — но дори хората извън града знаят, че сега, когато е опасно да притежават книги, могат да ги носят на друмлорда Салтър Галва и че те ще са в безопасност в Къщата на Оракула.
Никой от нас, обитателите на къщата, не влиза в покоите на друмлорда, без да почука и да изчака отговор, и тъй като той вече не е толкова болен, ако не получим отговор, не го безпокоим. Никой от нас не знае как прекарва времето си. Иста и Соста мислят, че си стои в покоите и не ходи никъде. Доскоро аз също смятах така. Галваманд е голяма къща и не е трудно да се изгубиш в нея. Друмлордът никога не излизаше навън, тъй като бе твърде слаб дори да пресече улицата, но непрестанно го навестяваха различни хора. Прекарваха часове наред в разговори в някоя задна стая или, през лятото, в някой от дворовете. Идваха и си отиваха безшумно, по всяко време на деня и нощта, като се стараеха да не привличат ничие внимание: използваха вратичката в задната част на къщата, където не живееше никой, а стаите бяха празни и опустошени.
Когато гостите идваха през деня, им прислужвах аз — носех им вода или чай, ако имахме, и понякога оставах да слушам за какво си говорят. Някои от тези хора познавах, откак се помня — Десак Съндранеца, хората от Четирите къщи като Камови от Камманд, или Пер Актамо. Пер бил десет-дванадесет годишно момче, когато нахлули алдите. Хората в Актаманд оказали яростна съпротива и когато войниците превзели къщата, избили всички мъже и отвели жените в робство. Три дни Пер Актамо се крил от войниците в пресъхналия кладенец на двора. Сега живееше като нас, в своята полуразрушена къща. Но все се шегуваше с мен и беше много мил, а и беше по-млад от всички останали гости на друмлорда. Винаги се радвах, когато ни навестяваше. Десак пък беше единственият, който ясно даваше да се разбере, че не иска да присъствам на разговорите им.
Онези от гостите, които не познавах, най-често бяха търговци или жители на града и някои от тях все още носеха хубави дрехи. Често идваха мъже, които изглеждаха, сякаш са прекарали доста време на път, гости или пратеници от други градове на Ансул, може би от други друмлордове. Понякога по тъмно през зимата идваха и жени, макар че за тях беше опасно да се движат сами из града. Една идваше доста често, бе възрастна женица с побеляла коса. Изглеждаше ми умопобъркана, заради странното си поведение, но друмлордът я посрещаше с голямо уважение. Винаги носеше книги. Така и не й научих името. Често хората от другите градове също носеха книги, скрити под дрехите или в багажа им. След като научи, че мога да влизам в тайната стая, друмлордът ми даваше книгите, за да ги отнеса там.
Той самият най-често отиваше в стаята през нощта и по тази причина не го бях срещнала по-рано. Аз ходех там само денем, и то доста рядко. Спях в една от предните стаи заедно с Иста и Соста и не можех да изчезна току-така. Освен това дните бяха натоварени, имах много задължения, а и трябваше да ходя на пазар, тъй като хем ми харесваше да излизам, хем по ме биваше от Соста да се пазаря с продавачите.
Иста непрестанно се боеше, че войниците по улиците ще хванат Соста и ще я изнасилят. А мене алдите нямало дори да ме погледнат, обясняваше ми. Искаше да каже, че варварите не харесват бледи кльощави момичета с „овчи руна“ като техните и предпочитат ансулски момичета със закръглени бузи и дълги черни коси като на Соста. „Късметлийка си, че изглеждаш тъй“ — все ми повтаряше. Вярно е, че растях бавно, и това също имаше значение. По заповед на ганда на алдите жените можеха да излизат на улиците и да ходят на пазарището само ако са придружени от мъж. Жена, която излиза сама на улицата, е блудница, демон на изкушението, и всеки войник може да я изнасили, да я пороби и дори да я убие. Освен това, изглежда, алдите не смятаха стариците за жени и в повечето случаи не обръщаха внимание на децата. Така че на пазара най-често се навъртаха баби и недорасляци като мен, русоляви момичета, облечени в момчешки дрехи.
Имахме съвсем малко пари, останали от един наш далечен предшественик, който ги скрил много отдавна, когато пиратски флот заплашвал да плячкоса и разруши Ансул. По-късно пиратите били прогонени, но семейството забравило за ковчежето с жълтици и сега разчитахме на него. Тъй като средствата в него бяха крайно ограничени, се налагаше да се боря за всеки грош, а пазарлъкът винаги отнема време. Също като молитвите и къщната работа. Иста ставаше много рано всяка сутрин, за да омеси хляб. Единственото време, по което можех да се промъкна в тайната стая, без да предизвикам любопитството на останалите, бе късно вечерта. Ето защо заявих на Иста, че искам да спя в стаята на майка, която бе по-нататък по коридора. Тя нямаше нищо против. Двете със Соста захъркваха веднага щом подушат възглавница, така че беше изключено да забележат, че ме няма. И тъй, всяка вечер, когато се спускаше мрак, аз се промъквах по коридорите до тайната стая и там учех четмо и писмо по волята и благоволението на моя скъп учител.