— Така и стана.
Той ми отговори с един стих от „Кулата“, аританска поема, която превеждахме заедно:
— Тежка е божията милост.
Отвърнах с друг стих от същата поема:
— Саможертвата е цената, която плаща вярното сърце. Харесваше му, когато си разговаряхме с цитати.
— Може би, докато се е криела тук с мен, а аз съм била съвсем малка, ми е чела от книгите — добавих.
И преди ми беше хрумвала подобна мисъл. Понякога, докато четях нещо, което ми вдъхваше радост, се питах дали майка ми не е чела тези редове, докато е била в тайната стая. Знаех, че друмлордът ги е чел всичките.
— Може и да е така — каза той и кимна. Лицето му беше тъжно.
Гледаше ме, сякаш търсеше отговора на някакъв въпрос, и накрая взе решение и ме попита:
— Мемер, кажи ми нещо. Когато за първи път дойде тук — преди да можеш да четеш, — какво бяха книгите за теб?
Трябваше ми известно време, за да отговоря.
— Ами… измислях им имена. — Посочих големия подвързан с кожа том на „Хроники от Четирийсетия консулат на съндраните“.
— Тази я нарекох Мечка. А „Ростан“ беше Сияйно червено. Харесваше ми заради златистите букви на корицата… С някои си строях къщичка. Но винаги ги връщах на местата им.
Той кимна.
— Но има някои книги… — не знаех как да продължа, после думите сами намериха пътя, — от които се боя.
— Боиш се? Защо?
Не исках да отговарям, но въпреки това продължих:
— Защото издават звуци.
Той самият издаде едно тихо „ах“.
— И кои са тези книги? — попита.
— Ами има една. Там долу… в другия край. Тя стене.
Защо ли заговорих за тази книга? Дори не си бях помисляла за нея, та какво остава да я споменавам.
Колкото и да обичах времето, прекарано в тайната стая, четенето с друмлорда и съкровищата от поезия и история, които се разкриваха пред мен, нито веднъж не бях посмяла да отида в другия край на стаята, където подът ставаше неравен, от сив гранит, таванът се снишаваше, нямаше прозорчета и светлината умираше бавно в мрака. Знаех, че там някъде има изворче или шадраванче, защото чувах тихото му бълбукане, но нито веднъж не го бях доближила. Понякога си мислех, че стаята се разширява в сенчестия край, друг път, че се стеснява, като пещера или тунел. Но нито веднъж не бях пристъпвала отвъд лавицата със стенещата книга.
— Можеш ли да ми покажеш тази книга?
Известно време не помръднах.
— Бях съвсем малка тогава. Обичах да си представям разни неща. Като например, че „Хрониките“ е мечка. Глупаво е.
— Няма от какво да се страхуваш, Мемер — рече той тихо. — Други имат, но не и ти.
Не отговорих. Призля ми, побиха ме тръпки. Съжалявах, че съм заговорила за това.
Известно време той ме гледа замислено, накрая стигна до някакво решение.
— Добре, друг път ще изясним този въпрос. Още десет строфи? Или ти се спи?
— Още десет строфи — въздъхнах. — От „Кулата“.
Дори сега, след толкова време, изпитвам страх, като си спомня онзи момент. А в онези времена, когато бях на четиринайсет и петнайсет, просто гледах да не доближавам сенчестия край. Но нали тайната стая трябваше да е едничкото място, където да не изпитвам страх? Аз самата го исках. Не разбирах страха си, не исках да вникна в причината за него. Дали нямаше нещо общо с това, което алдите наричаха черна магия и зли духове? Не, това бяха само думи на невежи, на чужденци, които мразят нашите богове, нашите книги, нашите традиции. Сигурна бях, че демоните не съществуват и че друмлордът не е зъл магьосник. Та нали те самите го бяха измъчвали цяла година, за да признае за тъмните си познания, и накрая се бяха отказали.
От какво да се страхувам тогава?
Помнех добре, че книгата бе изстенала, когато я докоснах. Бях едва шестгодишна тогава, но не го бях забравила. Исках да съм смела. Рекох си, че трябва да стигна до сенчестия край. Тръгнах нататък, втренчила поглед в пода. Дъските отстъпиха място на гранитни плочи. Приближих се до лавицата, без да отварям очи, протегнах ръка и докоснах една книга с разръфана кожена подвързия. И тогава тя изстена. Силно.
Отдръпнах ръка и замръзнах. Отначало си повтарях, че не съм чула нищо. Исках да съм храбра, да избивам алди, когато пораста. Трябваше да съм храбра. Изминах пет крачки, стигнах до следващата лавица и вдигнах глава. На този рафт имаше само една книга. Беше мъничка и гладка, с лъскава бяла подвързия. Стиснах дясната си ръка, протегнах бързо лявата и я взех, повтарях си, че няма никаква опасност, защото книгата е с много красива подвързия. Но когато я отворих, от вътрешната страна на корицата имаше кръв. Червена капка, стичаше се към ръба. Хлопнах книгата, сложих я на лавицата и изтичах обратно в мечото си леговище под голямата маса.