— Ти си още много млада и… и си момиче. Но ти си гъркиня, Ангелика! Аз не одобрявам и това, че така, през прозореца, се заглеждаш в един мъж. За почтените момичета то става по-иначе, като им дойде времето. За тебе е още рано. Като ти дойде времето, ние с майка ти, с братята ти ще ти изберем най-подходящ човек. Е, може и ти ако си харесаш някого, с нашето одобрение. Ти още не можеш да избираш и ето каква голяма грешка си направила. Непознат човек, незнаен. От прозореца си го видяла. Моята дъщеря няма да тръгне с когото и да е. Ние сме между първите хора в О. За това да бе помислила най-напред. Честта на нашето семейство и нашето име не позволява такова едно… като най-простите момичета, като селянките на селското хоро. А ето сега, най-голямото зло: българин. Как намери, дъще, тъкмо него! Българин! Дъщерята на Костас Милонас. За нас, елините, те са най… най-зли врагове, врагове смъртни. Не от вчера и днес, от векове. Още откакто са дошли тук, в нашите земи. Ти си учила в училището, но ето забравила си такова най-важно нещо. А не чуваш ли какво
става и тук, в О.? Кажиречи, всеки ден кръв се лее. Не знаеш ли, не си ли чувала, че и братята ти, и двамата ти братя са в тая борба? С главите си. С кръвта си. Знаеш ли какво значи това, Ангелика? Бог да ги пази! Сърцето ми трепери за тях, по цели нощи не спя понякога, но… ние сме елини, дъще! Аз все си мислех, че и ти добре разбираш това, като знаеш от какъв корен си. Никой друг, ни турците даже толкова, а българите са наши най-опасни врагове. Турците един ден ще си отидат оттук, но те ще останат. Ние трябва да… да ги унищожим, да ги смелим. Да не остане името им на тоя свят, спомен да не остане от тях.
Девойката го слушаше от леглото си, без да се помръдне, все така загледана в него, и това го насърчаваше. Той продължи:
— Те са народ прост, селски народ. За всяко нещо ние сме къде по-горе от тях. Рано или късно ние ще ги претопим, а това ще бъде и за тяхно добро. Ще станат елини, много от тях са били елини и преди. Какво друго могат да бъдат те, щом са приели вече и нашата вяра? Доскоро никой не ги е знаял и зачитал като народ. Русия им мъти на тях главите и държава им направи,, за да й бъде като мост към Цариград. Ние ще обърнем всичко, както си е било. Със сила, където е нужно, пък и с добро, в името на нашата света църква и с всичко, с което ние сме по-силни. Те са упорити и диви, но ние ще ги укротим, ще ги подчиним, ще ги върнем на светата Христова църква. Исках да ти кажа всичко това, дъще, и да ти припомня. Ти си умна, сама премисли по-нататък, сама виж как си се подлъгала и си се отклонила. И слава богу, че не си отишла много далече, запазил те е господ.
Костас Милонас млъкна, позамисли се дали бе казал всичко, което беше нужно — ех, стига толкова. Успокои се и той самият, изля се с дългото му слово и неговият гняв, и всичките му страхове. Стаята се бе изпълнила с вечерен здрач, започнали бяха да тъмнеят и прозорците. И като нищо да не е било, старият човек се залови тъкмо за това:
— Готова ли е ламбата?
— Готова е — отговори майка му. — Ксантула сипа газ още сутринта.
Костас Милонас извади кибрит, но преди това дръпна докрай завесите на прозорците — пак му бе минало
през ума за оня отсреща, да не може нищо да види от своя прозорец, придръпна той още повече завесите, сякаш да скрие дори и светлината в стаята. Ангелика го следеше от леглото си, видя как светна лицето му, когато запали той ламбата. Тя го гледаше, но сякаш не го виждаше. Костас Милонас погледна дъщеря си през светлината на запалената ламба. Не му хареса нейното лице сега, погледът й. Той попита с неясна тревога:
— Няма ли да кажеш нещо? Ангелика протегна ръка:
— Поседи още, татко… Аз… и аз да кажа, ако ми позволиш.
Той седна, отпусна се на стола, загледан в нея уплашено. Тя дигна очи към тавана — там, където се бе очертал светъл кръг от ламбата, — мълча някое време да събере мислите си, най-важните си мисли.
— Говори, Ангелика!
— Ти всичко трябва да знаеш. Всичко. И после… Не знам. Видях го най-напред от балкона, от нашия балкон. Гледах го и оттук, от прозорците. Проследих кога влиза, кога излиза. Исках да го гледам. Постоянно. После отидох у леля Фотина. Започнах да отивам по-често. Срещах го там. Спирахме се да поприказваме. Не мислех за нищо друго, не желаех нищо друго. Само да го виждам по-често. Голяма беше и моята радост, когато забелязах, че и той ме търси. Радвах се на всяка негова дума, радвах се и на това, което му говорех. Какво да ти кажа повече? Това е най-важното, това е всичко. Какво лошо съм направила?
— Как… какво лошо? Нели за това ти говорих досега! Ти нищо ли не си чула? Къде ти е бил умът?
Костас Милонас започна отново да се гневи, но друга болка стисна сърцето му и слабост го обземаше все повече. Ангелика поклати глава върху възглавницата някак отчаяно, с голяма мъка. После пак започна и като да не беше чула сърдитите думи на баща си: