— Аз съм гъркиня. Разбира се, гъркиня съм. И всичко знам. Нели тук, у нас, все за това се говори. И в училището. И между всички нас. И в църквата, когато владиката започне да говори. Ставало ми е понякога страшно. Боя се аз много за братята си, за тебе. Понякога и не всичко ми е ясно, мъча се да го разбера по-добре. Но ето и ти не можеш да ми го разясниш. Слушах те, всяка
твоя дума. Тук, в ме Не — притисна тя голите си, слаби ръце върху гърдите, — тук остава нещо празно. И оттам ми иде някаква мъка. Още по-голяма, когато узнах, че той е българин. Когато го видях за пръв път и пожелах да го виждам пак, аз не попитах какъв е, нито помислих за това. То дойде у мене само по себе си. Нова сила се породи в мене.
Тя млъкна. Казала ли бе всичко? Не, не още. Костас Милонас на часа подзе:
— Църкиня. Но не говориш, не постъпваш като гъркиня. Опомни се, дъще! Така не може да говори една истинска гъркиня, да… да се заглежда по българин.
Девойката нито се помръдна. После приподигна ръка и сянката на ръката се виждаше по-ясно върху бялата стена, отколкото самата ръка — толкова бледа беше тя и дори прозрачна. Момичето продължи спокойно, като човек, който не се бои от нищо, не се двоуми, не се съмнява. А се виждаше колко много бе обладана тя от своите
мисли.
— Почакай, татко. Искам да ти кажа всичко докрай. Да ме разбереш и после да ме съдиш. Но аз не се и смятам за виновна. В какво съм виновна? Гъркиня. Разбира се! И аз се гордея, че съм се родила гъркиня. И да не кажеш, че не зачитам приказката ти. Чух дума по дума. Но защо трябва да… да смелем българите? Те са цял народ. Защо такава омраза? Нели сме християни и ние, и те! Аз не ги мразя, не съм ги мразила никога. Само се страхувам от това, което става. Сега повече, сега аз се страхувам и за нето. Те направиха въстание и скитаха после из града голи и боси. Спирали са се техни селяни и пред нашата порта. За един залък хляб, за една дрешка. И турците са се уплашили от тях, когато почнало въстанието им. Чувах ви да говорите. Не мога да ги мразя. Няма и защо да ги мразя. Аз почувствувах това, когато узнах, че и той е българин. Винаги съм те слушала, но това, което ми говориш сега, остава далече от мене…
— Остава далече, разбира се — прекъсна я Коста Милонас. — Остава, защото ти си се отдалечила, ти си се променила.
— Променила съм се… Промених се към по-добро. Вие всички ме обичате и ти най-много, ала сега аз познах най-голямата радост. От него ми иде. Само като го видя, като ме погледне и той, като ми се усмихне, като ми проговори. Струва ми се, че съм някъде високо, много високо. И това, което ми говориш ти за омразата, за унищожението, стои долу и много далече от мене. И слава богу! В мене, в сърцето ми е другото. Голямата ми радост, че той ме обича. Че го обичам. Разбираш ли ме, мили татко? Ти трябва да ме разбереш, трябва всички да ме разберат, то е толкова ясно и толкова хубаво! Но ако сега излезете срещу мене, ти, мама, братята ми, Дросо… аз ще умра. Ако сега чуя гласа му, ако той ме повика, аз ще стана от това легло и ще тръгна след него. Ако ти застанеш срещу мене и ме спреш, аз ще умра. Ще умра с неговия глас в мене. Това исках да ти кажа, татко, и сега вие правете каквото… Много искам ти най-напред да ми помогнеш, най-напред ти да ме разбереш. Моля те, татко, аз, твоята Ангелика…
Тя изви към него хубавите си очи, блеснали на светлината на ламбата, и чакаше жадно отговора му. Чу се в настъпилата тишина как изхлипа бабичката в своя ъгъл. Костас Милонас се извърна сърдито към нея, като че ли тъкмо тя беше виновна за нещо, ала и неговите сърдити очи бяха пълни със сълзи. Старата жена забеляза и движението му, и погледа му, поклати глава, преди да заговори, и се примоли със слабия си, задавен от сълзи глас:
— Костас… сине. Помисли за чедото си! Не се гневи, ти си неин баща…
— Мисля аз за нея и само доброто й мисля — отвърна той троснато. Потекоха сълзи от очите му и това го разгневи още повече: — Аз мисля, но тя не мисли за себе си, за нас всички тук. Не я ли чуваш какво говори? Не мога да повярвам, че това е Ангелика, моята Ангелика!
— Твоята съм, татко, твоята Ангелика. Както преди. Но ето пред мене се отвори моят път и аз тръгвам по него. Не ме спирай, татко, и няма да ме спреш.
— И на приказките ти не мога да се начудя, и приказките ти са вече други. Говориш като…
— Не съм вече дете. Понякога не спя по цели нощи и какви ли не мисли ми идват. Пък.ние с тебе и никога не сме говорили за такива неща. Ти и сега…
— Мълчи! — дигна той ръка и така остана, с полу-отворена уста, уплашен.