Чуха се отвън, по преддверието, твърди мъжки стъпки. Ослуша се за миг и Ангелика, после се приподигна едва върху възглавницата, оправи ръкавите на нощницата си, приготви се за среща. Влезе Димитрис, по-младият й брат, към двайсет и седем-осем годишен момък, среден на ръст, набит, с възмургаво лице, премного сериозно за неговата възраст, дори мрачно от едно вътрешно, може би малко изкуствено напрежение. Той затвори вратата с движение на човек, който не мисли за обикновените, незначителни неща и как ще ги направи. В стаята прозвуча плътен, не много висок тенор:
— Добър вечер. — И после отново, с едвам доловима топла нотка: — Добър вечер, Ангелика. По-добре ли си днес?
Тя му се усмихна с блеснали очи, с лека тъжна сянка на устните си или това беше някакво едвам доловимо, горчиво помръдване на изпръхналите й устни. И каза:
— По-добре съм. Даже много по-добре.
Той пристъпи, посегна, тя му подаде малката си бледа ръка, Димитрис леко я погали с другата си ръка:
— Добре. Добре.
Ангелика насочи тревожен поглед към баща си. Старият човек следеше срещата на брата и сестрата с влажни очи, но бе стиснал устни, като че ли се боеше да не би да проговори против волята си. Виждаше се — той бе решил да мълчи, но трябваше ли да мълчи и тя, да се крие зад неговото мълчание? Бащата забеляза нейното колебание и уплашен й направи знак с очи: Мълчи! Да не си посмеяла! С очи му отговори и тя! Добре, татко, щом… По-нататък тя си мислеше, вече отклонила погледа от стария: „Да не бързам, да не бързам с Димитрис. Той не е като татко, той може да направи нещо лошо на Бориса. Да размисля и аз по-добре, по-спокойно. Не искам да се крия повече, но какво ли ще направят братята ми, щом узнаят? Те и двамата…“ Димитрис прекъсна мислите й:
— Много ти здраве от приятелките ти… Срещнах тая вечер Перистера, Кринио. Искат да дойдат да те видят, но ти не бързай, докато се посъвземеш. Ще те заболи глава от приказките им. Връщаха се от гости и всичко ми разказаха на бърза ръка. Една през друга, като ластовици на свети Пантелеймон: чичиричичири!
— Такива са и двете — засмя се девойката. — Бъбривки.
— Донесох ти грозде. От Воден. Там го пазят и до-
сред зима.
Сега Ангелика сама потърси ръката му и с двете си ръце:
— О, Димитрис…
Радостният й поглед бързо помръкна. Защо не може всичко да бъде така хубаво? Откъде иде толкова омраза между хората? Ето Димитрис, ако узнае за Бориса… Той носи два револвера на колана си даже когато отива в църква. Но тя ще му разкаже всичко, с най-хубави думи. Нека се посъвземе само, да стане от това омразно легло, да бъде по-силна.
Димитрис разроши косата й и мълчаливо излезе. Костас Милонас проследи стъпките му, докато заглъхнаха, и рязко се обърна към щерка си:
— Да не си посмеяла! Никому ни дума!… Огън ще влезе в къщата ми!
Тя го гледаше мълчаливо. Нека, засега, нека бъде така засега. Той стана:
— Ще кажа да ви донесат вечерята. С баба ти тук… Време е.
XXXIII
Събраха се на вечеря всички останали Милонасовци: Костас Милонас, жена му, двамата му синове, снахата Дросо и детето на Ставрос, по-стария син — дребничко момченце на шест-седем години, с тясно, бледо лице и големи черни очи с дълги черни мигли. То седеше срещу баща си, както бе наредил той още когато Ригас, синчето му, седна за пръв път на общата трапеза. Ставрос искаше детето да бъде винаги пред погледа му и само той да се грижи за неговото възпитание. Среден на ръст и сух като баща си, но с едри кости, Ставрос беше човек с високо самочувствие и твърде честолюбив. Тия свои черти той проявяваше без стеснение в своя необуздан патриотизъм и в своята гордост като елин, но в търговията си беше по-сговорчив — търгуваше нашироко с люде от всички народности, които населяваха О., макар да не пропущаше случай да припомня на клиентите си власи и българи, че са заблудени елини. Другите Милонасовци бяха хубави люде, а той беше като някакво гротескно тяхно подобие, от което страдаше скришом и се чувствуваше онеправдан. Все пак Ставрос Милонас се смяташе надарен с други качества — по-ценни, но скрити, — поради което се виждаше принуден той самият да ги изтъква. Голяма негова грижа беше да украси единственото си дете с всички свои добродетели и да го възпита като съвършен елин. Той гледаше да държи Дросо, жена си, по-настрана от детето — тя беше тъжна, мълчалива жена, също от търговски род, по-образована от мъжа си, по-изтънчена, прекалено блага към Ригас, което можеше да се отрази зле върху характера му. Дросо не можа да роди други деца и той спотайваше недоволство спрямо нея, както впрочем и спрямо майка си, която го бе родила грозен. Ставрос Милонас забеляза, че малкият му син не се поддаваше на неговите внушения или ги приемаше някак външно, без своя воля, и тогава той стана още по-строг, по-взискателен към момчето, дори прибягваше и към телесни наказания, като ги подбираше по свой ум така, че да не унижават малкия, а да познае Ригас чрез тях страданието и да се учи да го понася. С такива думи Ставрос Милонас отвръщаше на баща си или на жена си, или на майка си, или на Ангелика, когато се опитваха да го съдят за неговата суровост или пък просто да изтръгнат детето от ръцете му.