— Ти си прав — рече Груев след късо мълчание и тия негови думи предизвикаха раздвижване и смут сред присъствуващите. Той продължи: — Прав си, но само донекъде. Ние не можем да преодолеем българското си чувство. Разумът говори едно, а сърцето — друго. И аз често си мисля: дали грешката не е в… самия устав на Организацията, дето ти толкова често го споменаваш и в очите ми го навираш. Чакай, чакай! Ние издигнахме автономията. Македонци и одринци, без разлика на вера и народност. А какво стана с другите народности в Македония и Одринско? Да оставим настрана сърбите. Те са нов чешит в Македония. Да оставим и турците, макар след нас те да са най-многобройни. Какво стана с гърците? Защо македонските и одринските гърци не ни разбраха, не приеха автономията? И дали некога ще я приемат? Само по некой от власите, но те са много по-малко. Сега нас ни бият кралство Гърция и кралство Сърбия. С тех са всички тукашни гърци и сърбоманите също. С тех са, не са с нас. И с турците също, но не с нас. Те са против нас, против нашата автономия. Ръководители на целата техна деятелност са техните консули и
както казах, Гърция и Сърбия. Техните правителства. Гърците казват: „Тук е била Гърция и пак Гърция ще бъде.“ Сърбите казват: „Сърбия ще дойде да ви освободи.“ Понекога такава мисъл ме гложди: дали в края на краищата това не е по-правилно и за нас. За нас повече, нежели за тех. Ние тук сме повече от всички други народности. И дали не е по-справедливо, по-законно, по-естествено да кажем и ние, българите: тук и преди, в историята, е било българско; тук ние сме най-много и тук ще бъде България. После и ние като гърците и сърбите ще оставим сичко в ръцете на българското правителство. И борбата ни ще бъде по-лесна — зад гърба ни ще бъде българската държава и българската войска.
Неочаквано се обади Гьоре Коцев, от ъгъла, в който бе седнал, през дима на вечната си цигара, задъхан от вълнение и с някаква отчаяна решителност по лицето му, в гласа му:
— И така ще бъде по-умно! Груев дигна към него ръка:
— Гьоре! Не бързай! — И пак се обърна към Кибаров: — Не! Аз казвам: нашият въпрос е разрешен най-добре в устава на Организацията. Но искам да кажа също къде се крие причината за нашите… колебания. Никой не ни разбра, никой не ни помогна, никой не дойде при нас, за да вървим заедно. Какво би било, ако и гърците, тукашните гърци, беха тръгнали с нас към автономията! Да, уставът. Ние требва строго да се придържаме към устава на Организацията, пред каквито и пречки да ни изправя неговото изпълнение. Аз съм твърдо убеден в това. Но, Кибаров, искам да ти кажа и следното: уставите хора ги правят и също живи хора ги изпълняват.
Кибаров стисна устни, поклати глава:
— Все същото. Така е, но… Винаги у вас има некакво „но“. А ние, социалистите, ето що: ние във всеко явление търсим неговата закономерност. И наш закон е законът на разума. За нас нема колебания, нема загадки. Нам всичко ни е ясно. Ние знаем накъде вървим и никога не се отклоняваме от избрания път. Ние държим ключа на всички, така наречени, тайни. Ние търсим във гсеко нещо неговата причинна връзка и я намираме. Това значи, господин Груев, да имаш мироглед, здрав мироглед. Да имаш здрави убеждения и взглядове. Да имаш път в живота.
Груев огледа всички наоколо, кимна:
— Поучихме се. Като в църква.
— Дано да сте се поучили.
— Не се сърди, Кибаров. Но… всичко това е… социализъм. Некои неща и мене ми са отдавна известни. Говори се за тия работи много и на конгреса в Рилския манастир. Човек обаче не винаги прави което знае. Не винаги излиза това, което иска да направи. Друго искам да ти кажа аз: ние тук сме се събрали по работи на Организацията. Ще се върна към това, с което започнах. Да се освободим преди всичко от червея, който ни разяжда. Нашето разногласие, нашето разномислие. Ти своя група, Венчев своя група и всеки от нас може да има своя група. Това значи: всички против всички. За това да помислим, за това да поговорим.
— Всъщност това говоря и аз досега, не друго.
— Говориш. Но искаш другите да те слушат, искаш всичко по твоему да бъде.
— Ние имаме една обща основа.
— Имаме и требва да имаме. Основата е обща, но хората са различни. Имаме Кибаров — човек честен и разумен, — но имаме и Венчев, който… но за него — после. Да намерим начин, за да се съберем и да застанем всички заедно. Да дадем общ отпор на сърби и гърци, щом се дигат вече с оръжие срещу нас. Те сега за нас са по-опасни и от турците. С оръжие срещу нас, с оръжие и ние срещу тех. Ние сме много по-силни. По-силните сме ние, но ако сме всички заедно. Ето за това да поговорим, да помислим, да решим.