Разговорът продължи в тая посока и скоро стана общ. Които не можеха или не умееха да кажат нещо свое, повтаряха казаното от други. Не продума, не се изказа само Борис Глаушев. Нямаше ли какво да каже, какво да възрази? Той гледаше и слушаше, в същото време водеше разговор със себе си и в себе си. Седеше малко встрани от Груев, но лицето на вожда беше пред очите му, както беше осветено от ламбата насреща. Още по-ясно виждаше той Кибарова, виждаше и окръжния войвода — Караджата. Би поговорил той с тях тримата, но говореше със себе си.
Не беше виждал вожда още отпреди въстанието. От оня ден, когато Груев влезе да види дървените топове, които бе измайсторил Кузман Велянов в Дебрища. Борис гледаше лицето му, ръцете му и цялата негова външност. Ослушваше се и във всеки трепет на гласа му, във всяка негова дума. От него, от вожда, търсеше отговор за себе си. Търсеше много отговори. Струваше му се на пръв поглед, че Даме Груев беше същият, както преди близу три години. В очите му гореше същият блясък — ту топъл, милващ, ту студен и остър, пронизващ, ту пък блесналият му поглед се процеждаше присмехулно хитър през леко присвитите клепки. Груез познаваше тия люде и може би всички люде, които срещаше, четеше, изглежда, и скритите им мисли. Той ги обичаше, приемаше, одобряваше техните думи и постъпки или пък ги съдеше строго и много често им се присмиваше, без злоба и високомерие. Такъв беше той и преди, със своята голяма душевна сила, със своето надмощие над другите, със своята увереност и непреклонна воля. Строгите думи, които му отправи Кибаров за неговите грешки, дори за неговата наивност, не го засегнаха и като че ли минаха покрай него, не помрачиха те, виждаше се, и обаянието, което се излъчваше от него, нито почитта, доверието, които изпитваха околните към него. Обвиненията на Кибаров бяха оправдани, но въпреки това всички тук освен Кибаров бяха все така на Груева страна, гледаха вожда с благоговение, с покорност. Може би за това, че всеки от тях би направил и повторил същите грешки, а може би и за това, че никой от тия мъже освен Кибаров не ги и смяташе за грешки, за непростима наивност, за слабост. Това се виждаше и от недружелюбните погледи, които отправяха някои от тях към Кибаров. Даме Груев беше същият, предишният, но все пак…
Лицето му бе поослабнало и беше по-бледо, по ясното му мраморно чело се долавяше едва забележима лимоненожълтеникава сянка. Един по-внимателен поглед би забелязал по слепоочията му, по раздвоената му брада, оставена да расте на воля, редки, сребристо проблясващи бели косми. Борис забеляза как на няколко пъти погледът му натежа от скръб и болка, той бързаше да го скрие под клепачите си, но едва видима сянка оставаше още дълго върху лицето му. Някаква сянка лежеше върху цялата му външност, върху сдържаните му движения. Уморени, отмалели изглеждаха за един къс миг и неголемите му сухи ръце, ала все пак през тая скръб и през тая умора напираше живата, несломена,
постоянна сила в него. Вождът беше същият, но той се бореше дълбоко в себе си с болка, която искаше да скрие, с овладяла го тъга и умора. И надвиваше той тъгата си, умората си с още по-голяма сила, та изглеждаше съвсем същият, както преди години, както преди въстанието. Признаци на борба, на непрестанна мъка в него можеше да долови само един бдителен поглед или едно сродно сърце. Борис си мислеше: „Той прилича на летен ден към края на летото. Все още е лето, но се усеща, че есента е близу. Мъката му е като прегорелите треви, като напрашените листа на дървесата край пътя. Затоплената вода на реката едвам пълзи между сухите песъчни брегове, гората е неподвижна, умълчана, премрежено е от невидимо було и слънцето, избелело е като стара дреха небето… Но гранките на дървесата тежат, тежат от плод, навел се е и всеки стрък, да посипе върху топлата земя семенцата си — топла, жива е земята и жадна за дъжда, който иде…“ Борис забеляза и друго: тая прикрита мъка на вожда, преодоляваната умора го правеха по-близък, по-свой, по-достъпен. Може би само за него, за Бориса, който долови това вътрешно брожение у Груева. Или може би и за това, че някои от думите на Груев му напомниха разговора с баща му през последната им среща в родния дом. Лазар Глаушев бе проявил същата снизходителност към човешките грешки и слабости, може би защото и той бе правил грешки, може би защото и той самият се бе борил в себе си с такива слабости. Все пак тая снизходителност както у вожда, така и у Лазара Глаушев не беше примирение пред човешките слабости, не беше одобрение, а беше разбиране. Такъв е човекът! И аз, и ти, и всички. Не да прощаваме примирително, а да разбираме и да знаем. Да познаваме човека и да искаме от него толкова, колкото може наистина да ни даде. Да познаваме людете в такова едно общо дело, общо и трудно