дело.
Като гледаше и слушаше вожда и като искаше да го разбере още по-добре, Борис Глаушев отиде по-нататък в мислите си, но сега в мислите му беше и Кибаров, както го виждаше, както го чуваше. Той и от него искаше отговори и като че ли с по-голяма надежда. Укорите, които отправи Кибаров към Груев, му се виждаха справедливи. Вождът бе отстъпил, вождът бе показал преголяма доверчивост и към повърхностни, непроверени обещания от страна на български големци, към привидни изгледи за решителна помощ във въстанието; той бе показал доверие и вяра в добри, приятелски чувства у един полудив, покварен човек, какъвто беше сърбо-манският войвода, при когото бе отишъл и се бе оставил в ръцете му. Кибаров и по-нататък и не за пръв път бе изказал смели, ясни, убедителни мисли. За неотклонната последователност, за твърдостта, с която трябва да се осъществява всяко взето вече решение. И още по-нататък: македонското освободително дело не разрешаваше всички въпроси, не стигаше до края на всички въпроси. И може би тъкмо там, в края на всички разрешения, в самия краен изход, Борис Глаушев би намерил отговорите, които търсеше.
Борис Глаушев беше между тях двамата — между вожда и Кибаров. Към вожда го държаха дълбоки, могъщи, проверявани чувства. Ами там, до вожда, беше и неговият роден баща! Към Кибаров го притегляше неутолима жажда за истината, за всяка истина и за истината на всички истини; притегляха го смелите мисли на Кибаров; притегляше го копнежът му да се освободи от своите слабости и колебания, от своя страх. Кибаров каза, че има отговори за всички въпроси. Ще отговори може би и на неговите въпроси. Ще отвори пред него може би по-ясен път…
Глаушев се ослуша в друг един глас. Говореше окръжният войвода Петър Донев-Караджата:
— Мариовските села пищят до небесата, косите си скубят и молят за помощ. Толкова пъти вече хора пращат, а сега и писмо получих. — Той изрече на един дъх тия думи, види се, отдавна е мислил как да ги каже по-убедително. Бързо местеше поглед по лицата на присъствуващите, взираше се във всяко лице, да провери дали всеки там слушаше внимателно, дали стигаше до всекиго гласът му, и най-често се взираше във вожда. Войводата продължи на пресекулки: — Там има неколко патриаршистки села. За разлика от други патриаршисти те не признаха българската екзархия. Българи са, но не се решиха да се откажат от гръцката патриаршия. Грех било, господ немало да им прости. Гърците се хванаха за тех. Гърци сте, им казват, така от бога е оставено, ето сами не смеете да се откажете от нашия патриарх. Нели знаете, там хората са прости, кажи го, диви планински човеци. А за сиромашията им да не говорим. Черна кал ядат, а не хлеб. Просо и ръж. Това се ражда по тия планински места. С това ги хващаха най-напред гърците. Кому лиричка, кому… страх от бога. Но това не стигаше. Хванаха те в мрежата си по дваматрима и не от всичките села, другите обаче не щат да променят своята вера, както казват. Макар да са с патриаршията. Когато дойде грък в селото да ги „поучава“, селяците бегат в планината. Миналата есен тукашният гръцки консул им изпрати андарти. Дете в майка проплака. А сега писмо ми пишат… — Още докато говореше, войводата бръкна във вътрешния джеб на дрехата си, извади сгъната на четири, изпомачкана хартия, разгъна я, опита се да прочете писмото на слабата светлина, но се отказа и продължи: — С молив е писано, кой знай кой им го писал, може и тука некой, в града, кога са дошли на пазар. Изгорехме, Петре войводо, пишат, изгорехме, брате, къде си да ни отървеш от зли душмани, от клети гърци. Къщите ни палят, женската ни челяд насилват, кръв проливат, като овни ни колят насред село, пред целия народ, къде двама, къде трима и повече от секо село, а в село Бешища седем, село Бърник десет души. И планините не могат да ни приберат, ела да ни куртулисаш. Ето писмото им — подаде той на вожда разгънатата хартия и обърна поглед, огледа всички там, да прочете, който иска, да види, който иска, с очите си.
Загледа се Груев в селското писмо, а войводата се загледа в него и се виждаше колко остър беше погледът му. Сурова сила и решителност светеше в погледа на войводата, пък иначе той беше слабичък, дори дребен, външността му не казваше нищо за неговата войводска слава, която се носеше по целия окръг още преди въстанието. Селски учител бил преди, за късо време, а после отсякъл: „Свободата не ще екзарх, иска Караджата.“ Оттам останало второто му име. Скоро стигна до окръжно войводство, но битките му с турските потери бяха повече от войводските му години. Дошли люде, негови съграждани, по работа в четата му и накрая му