казали:
— Петре, войводо… Майка ти… самичка в О., пели нема никого освен тебе, много се мъчи горката, голема сиромашия и… Дай да й занесем некой грош, да
и поолекне. За един залък хлеб работи на стари години.
— Какви пари от комита? Прегърнете мама, мисля я всеки час, но пари немам да й изпратя. Ех, мъчи се цел народ.
— Имаш в чантата, Петре, комитетски пари. Кому ще се зловиди, дай барем една лира да й занесем, брашънце да си купи.
— Те са народни пари, не са мои.
— Народна майка е майка ти, Караджа.
— Не! Ако дам на нея, ще требва да дам и на много други като нея, а народните пари са за други нужди.
Колкото се говореше за юначеството му, повече се говореше и за тая случка. Него бяха избрали за свой закрилник мариовските селяци, при все че имаше и други войводи в окръга и по-близу до Мариово.
Груев подаде писмото на Кибаров.
— Виж.
Кибаров го погледна, но не го взе.
— Нели чухме войводата.
— Какво ще кажеш?
— Какво има да казвам? Андартите требва да бъдат прогонени с… с техните средства. С оръжие. Само… това да се знае: андартите, които идват от Гърция, върховистите, които идват от България, въоръжените чети, които праща тук Сърбия, те всички са врагове на македонското революционно дело и нашите отношения към тех требва да бъдат еднакви. Да, така е.
Никой нищо не отговори. Да, върховистите, андартите, сърбите… Идваха отвън, спъваха освободителното дело, злодействуваха. Трябваше да бъдат посрещани с оръжие, прогонвани от територията на Македония, унищожавани. Ала все пак за тия люде тук, поне за повечето от тях, имаше разлика между българските върховисти, които в голямата си част бяха македонски българи, имаше разлика между тях и гръцките андарти, между тях и сръбските въоръжени чети. Никой не се реши да признае открито греха си за тая разлика. Премълча и Груев, но той вече поради пресита от спорове, от развреждане на рани.
— Ще отидеш в Мариово — обърна се вождът към Караджата.
— Ще отида — отговори войводата. — Ще отида с двайсет и пет души. Толкова са и андартите.
Късият му отговор привлече възхитени погледи, а Гьоре Коцев пак запали нова цигара от старата, но с несвойствено за него нетърпение. Браво, Караджа!
Груев се замисли, умълчаха се и другите — чакаха да чуят какво ще каже по-нататък. Загледан пред себе си, със сянка на досада по лицето му, той рече:
— За Симеон Венчев… Не дойде на тая среща. Има защо. Знаят се всичките негови работи. Ще го отстраним от Организацията. Засега това му стига. На такива не им е мястото в Организацията. Аз не виждам да е извършил съзнателно предателство. Извършил е непростимо своеволие. Вън от Организацията! — махна едва с ръка Даме Груев.
Кибаров побутна шапката си наназад, като че ли чак сега се сети за нея:
— Добре. Вън. За такова своеволие и за всекакво своеволие. Само това ще кажа от моя страна, че ако беше не кой от по-простите работници на организацията, би получил поне още двайсет и пет тояги.
Някой тихо се засмя. Вождът втренчи очи в Кибаров.
— Да. Но той е секретар на окръжния комитет. Падат му се и петдесет тояги, обаче как мислиш ти, как ще се приеме това от нашите първо и после от гърците? Ще мине за сметка на Организацията, за сметка на нейния авторитет. Ето вижте ги! А ти не бой се, той нема да миряса и може да получи всичко наеднаж. — Без да дочака отговор, Груев се обърна към Бобев: — Да се погрижите за хората на Венчев. Тия около него. Да се върнат по групите си, при десетниците си. Той може съвсем да ги отдели, да ги превърне в своя… партия. Още това не ни стигаше. Приберете тия хора, Бобев. И Венчев ще миряса може би, като остане сам.
Бобев мълчаливо кимна.
— Какво имаме още? — попита Груев. Богдан Бобев се изкашля, преди да отговори:
— Владиката… нашият. Получил некакви вещи от България. Помощи за най-пострадал и села. Иска самият той да ги раздаде, но иска и наш човек да го придружава.
— Бои се да не го срещнат комити — подхвърли
някой.
Бобев се намръщи и продължи:
— Той не е от страхливите. Ето, решил е да върви. Нека върви с него Борис… Борис Глаушев.
Вождът се обърна към Бориса, усмихна се:
— Добре. Много добре. Дедо владика и… Милостивият. Тъкмо хора за такава работа.
Борис Глаушев силно се изчерви.
XXXVI
Тоя ден Борис Глаушев се върна в квартирата си веднага следобед. Това преди се случваше по-рядко — той се хранеше вън, имаше занятия през целия ден в училището, ала откакто се върна от Преспа, при всеки свободен час гледаше да изтича до жилището си. За да погледа в прозорците на Ангелика и дано да се покаже тя там. Това беше една негова надежда в трепетно напрежение, с предвкусена радост и после с тъга, че не беше я видял, със страх, че тя може би се е разболяла повече — тъга и страх, в които чувствуваше силата на своята обич. Ангелика нито подозираше, че сега той така често се връщаше по необичайно време, а и не можеше да стои весден на прозореца. Борис знаеше това — внезапните му връщания бяха от любовно нетърпение, от любовна жажда.