Още щом влезе в стаята си тоя път, Глаушев съгледа на масата един бял плик. Взе го, обърна го в ръката си — залепен, без марка, без адрес. Отвори го бързо, разгъна три изписани листа. Писмото беше на френски, написано с едър, тънък, красив почерк. Взе го в двете си ръце, сякаш се боеше да не му го грабне някой, и без да откъсва поглед от него, седна до масата, като да не можеше да стои прав, зачете:
„Как да намеря думата, с която да се обърна към тебе? С името ти — не искам, не бива. Името ти, моята най-скъпа, най-сладка дума, която е непрестанно в ума ми, която споменавам и в съня си. И в тоя момент също, но не бива да я пиша тук, за съжаление. Остават други две думи, които бих желала да повторя тук безброй пъти, които насищат сърцето ми с всички радости, с блаженство, с благодарност към бога, който ми даде всички тия щастливи дни и часове, откакто те срещнах,
откакто те видях, за пръв път. Ето тия две думи: Мили мой, мили мой…
Аз съм вече здрава. Докторът каза да ставам по малко, да ходя из стаята, но той е прекалено предпазлив, та иска да лежа повече още два-три дни. Омръзна ми леглото, но ще го послушам и тоя път, щом така трябва, макар че се чувствувам здрава. И когато ще мога отново да слизам долу, да излизам на улицата, най-напред ще отида у леля Фотина, за да бъда по-близу, съвсем близу до тебе, и може би там ще те срещна. Това сега е най-голямото мое желание. След толкова време, след тая моя болест, да постоим двамата на чардака или долу, да те послушам как ми говориш, застанал срещу мене. О, как си мечтая за тоя близък час, но и толкова далечен, понеже моето нетърпение е много голямо. За мене няма по-голямо щастие от това да стоя близу до тебе, да те гледам и да чувам всяка твоя дума. Да ми говориш, да ми разкажеш как прекара при своята майка, пораснало ли е детенцето ти и за всичко хубаво, което ти се е случило там, в родния край, аз ще те слушам и не мога да ти кажа нищо повече, освен че те обичам.
И все пак има какво друго да ти кажа и ще го направя тук, в писмото си, за да мога тебе да слушам повече, когато се срещнем. Станаха някои неща, които ти трябва да знаеш. Мисля аз тия дни много и за други неща, които също трябва да знаеш. Досега, допреди няколко дни, и самата аз не ги забелязвах, не мислех за тях. Мислех само за тебе и това ми стигаше. Ала виждам сега, че и тия неща влизат в мислите ми за тебе, мили.
Татко знае. Видя, че се гледаме през прозореца, и аз всичко му признах. Така е може би по-добре, сега аз ще мога да говоря с него открито, най-сетне, рано или късно, той трябваше да узнае. Пък и аз трябваше да узная колко много пречки има между мене и тебе, цяла една планина, която иска да ни раздели. Една планина от омраза, а от нея иде и всичко останало. Страшната омраза между нашите и вашите, която е и от огън по-силна. Но аз искам да ти кажа най-вече за моите двама братя, те са страшни и те моля да се пазиш много от тях. Могат да ти направят и най-лошото. Те още нищо не знаят, даже и татко се бои да им каже какво е узнал. Ти сега не бива да правиш нищо, аз ще правя което е нужно, докато прехвърля тая страшна планина, ти само пази се добре известно време. Това исках да ти кажа, за това исках да те помоля, а по-нататък и бог ще ни помогне. И си мисля, че тъкмо той ми изпраща едно изпитание, аз трябва да го изтърпя, за да запазя своята любов, и вярвам, че с нея ще бъда достатъчно силна. Любовта е по-силна от омразата, нели, мили мой?
Аз не се и попитах кой си ти, какъв си ти. Не знам и как те обикнах. Ние не знаем как идва любовта и откъде идва или — не, тя просто се ражда в сърцето ни. Така стана поне с мене. Видях те, исках да те видя пак, чух те, исках да чувам гласа ти непрестанно и по-близу до себе си. После аз видях колко си добър, умен, деликатен. С това растеше моята радост, че те срещнах в живота си, цялата моя обич се превърна в една безкрайна радост. Така и се промени всичко в мене. Станах по-добра към всички, по-добра и към самата себе си. Сега никой не може да ме обиди, да ме огорчи, да ме нарани, защото съм готова преди това още да му простя. Така е и в мислите ми — не мога да допусна за никого лоша мисъл, не идват в ума ми никакви лоши мисли. Сърцето ми се радва на всяко нещо, и на цветето, и на звездите нощем, та и на кучето, което скита по улицата. Злото само ме наскърбява, защото няма място в моето сърце нито за гняв, нито за омраза, моето сърце е пълно и препълнено само с любов. Ти си, който отвори такава светлина в мене, и аз не се питам как стана това, не е нужно.