— Не, не.
— Ех… Човек от тебе друго и не може да очаква. Пазиш приличие. Чистота на живота. Идеали. Съвест. Глупости, глупости! Вериги! А под такава звезда си роден, че пред тебе се откриват всички радости на живота. Само да посегнеш. Тете никоя жена нищо не може да ти откаже. А от жената най-напред идват всички благи работи. Ето, да кажем, Йорданова. Женче и половина! Огън! И само да й направиш знак с единия си пръст. Това чака тя. А ти? Слепец! И всички даскалички там в тебе зяпат. А ти… с народни работи се занимаваш. Е, е, не се сърди. Аз искам очите ти да отворя. Да те науча живота си да живееш. Да познаеш сладостите му. Това е мъдростта на всички мъдрости. И никой не се отказва от житейските сладости, никой! Само такива хапльовци като тебе. Да бях на твое място… Моят живот — кучешки. На куче, кучешки живот. — Той присви лице като от погнуса или от някаква скрита болка. Борис едва сега го погледна по-приветливо и със съжаление. Дяконов улови погледа му, опули мътните си очи към него: — Ти не ме съжалявай! Аз живея, както намирам за добре, и за никого не искам да знам. Чувам, че искат да ме уволнят. Нека ме уволнят. Другаде ще отида.
— Винаги ми се е струвало, че ти може би само се шегуваш. Подиграваш се с всекиго и с всичко. Сериозен човек не може да говори, както ти говориш и мислиш. Така наистина животът ни ще се превърне в пъкъл и… кал. Ако наистина нема в човека възвишени стремления, ако нема и хора, които издигат и другите със себе си.
— Недей, моля ти се. Морал! Познати ми са тия лъжи до втръсване. Отвори си очите за истината, такава, каквато е в действителност. И живей според нея. Живей за себе си, това ще ти остане. Най-после, като си толкова редовен човек, що не вземеш да се ожениш за някоя богаташка дъщеря? Такива тук, в О., има много. Еврейки, гъркини и всякакви. Ти можеш. По-богатички са еврейките и гъркините. А! Дочух, че някакво гъркинче се навъртало около тебе. Какво подскачаш? Вярно ли е?
— Кой ти е казал такова нещо?
— За такива свои работи човек узнава последен какво говорят хората. Но трябва да е вярно, щом толкова се разтревожи. Е, нищо. Твоя си работа. Да беше запалил поне печката. У мене е като в кучешка колиба. По улиците — още по-мръсно, в кръчма не смея да влезна, останал съм без грош. До заплатата има още много време. Не мога да задържам пара, а без пари нищо не става. И тютюнът ми се свърши, ето ще свия последната цигара. Рекох, у тебе ще е по-топличко, като те знам какъв си прибран, и… — Дяконов говореше сега с отпаднал глас, през носа си, плачливо. Изеднаж се сепна и рече настойчиво: — Слушай… Дай някой грош!
Борис извади от джеба на жилетката си една бяла меджидия и я сложи на масата пред него:
— Когато имаш, ще ми я върнеш. Дяконов мигом прибра сребърната пара:
— Ти знаеш, че няма да ти я върна, но искаш да спасиш моето честолюбие. Аз и от тая болест не страдам. И тя ограничава човека, спъва го. Сега аз си отивам, дотегнах ти. Само да си допуша цигарата. И колкото да съм куче, не съм пък толкова неблагодарник. Искам още две полезни думи да ти кажа. Глаушев, зарежи ти тия народни работи. Ще се погубиш, момче, за нищо. Я гърците ще те убият, я пък нашите, като си задълбал толкова. Като няма кой да ни избива, ние сами се избиваме. Мръсен народ е нашият народец, когото ти боготвориш. И тук, и горе, в Българията. Там повече, откакто руснаците махнаха турския ярем от слинестия му врат. Ама той и досега турски ратай си остана, в душата си остана ратай. Робска паплач! Ври в душата му всичката робска и човешка мътилка. Вие го издигате до небесата. Поетите го възпяват. Тоя стар глупак Вазов! Няма ли кой да каже истината в очите на народа? Каза му я Алеко Константинов, а той, народецът, се смее сам на себе си, весело му е. Не се гнуси от собствения си образ, а се хили. Па взе и пречука Алекото. Вие го превъзнасяте, готови сте да мрете за него. Самата истина трябва да се плесне в ратайската му муцуна…