— Дяконов! Не мога да те слушам повече! Ти си… безсрамен човек и… — Борис се изправи срещу госта си със зачервено лице, рязко размаха ръка един и два пъти: — Не искам да бъда като тебе… такива мисли, такова отрицание! Да, ще призная, има кал в човека,
и у нас особено има робска утайка, робска тиня… но в калта ли да лежим, в тинята ли, като свини, да грухтим примирени, та и доволни? Не, ние ще излезем от тинята й ще тръгнем по твърда земя. Така ти развързваш ръцете и нозете си, сваляш от себе си всека отговорност, премахваш всека пречка пред себе си, освобождаваш се от всекаква грижа и… и съвест, но оставаш в тинята. До гуша. Не, аз не искам да бъда като тебе. Въпреки всички мои тревоги, рискове, както казваш, и въпреки всички твои… съблазни. И после — намръщи се Глаушев, червенината по лицето му бързо изчезна, остро, студено заблестяха сините му очи: — Ти какво току се изпречваш пред мене… ние не се разбираме, не можем да бъдем приятели, ние сме различни. Дяконов смачка догорялата си цигара върху студената печка. И се усмихваше с влажни устни, с хитро присвити очи, усмихваше се на своите мисли, преди да заговори отново:
— Не можеш да ме избегнеш. И аз съм на тоя свят, съществувам. Аз съм навсякъде. И зная повече от тебе, мога повече, по-силен съм от тебе. — Той дигна поглед, дръзко гледаха възпалените му очи: — Не можеш да ме избегнеш, да се отървеш от мене. Аз съм другата страна на живота, друго негово лице и негово по-вярно, по-истинско лице. Повечето от хората са като мене, в блатото лежат, топло им е, удобно и по-сигурно. Къде другаде, по дяволите? От кал сме и в кал живеем. Това е истината за нас. По-силните, по-умните намират си място в по-дълбоката тиня. Да им е още по-топло. А ти накъде се дърпаш, накъде се мяташ като… Освободи се, човече, от всякакви там угризения, идеали, веднаж се живее на тоя свят. Ти се бунтуваш, но рано или късно ще признаеш, че в мене е истината за човека.
— Не! Ти лъжеш! — пламна отново Глаушев.
— Сърдиш ли се, Все…
— Ти клеветиш човека. И никога не ще приема аз твоята клевета. Въпреки… въпреки всичко.
— Ето, виждаш ли? — светнаха пак лукаво с мижавите очи на Дяконов. — Въпреки всичко. Въпреки. Червеят е вече в тебе. Въпреки, а?
— Изпуши ли си цигарата?
— Ето, ето. Ставам. Да ме биеш ли искаш? Ти помисли добре върху моите приказки. Не съм виновен аз,
че истината е толкова мръсна. Помисли и за себе си, човече! Ето тръгвам. — И вече на вратата, като че ли едва сега си спомни, той добави, загръщайки се в яката на балтона си, да покаже и своето безразличие: — Тая сутрин са стреляли по Кибаров. Тъкмо излизал от къщи.
— Кой? — трепна Глаушев. — Убит ли е?
— Кой… Наш. Българин е стрелял. Познали са го. Нали ти казах: когато няма кой да ни убива, турци или гърци, ние сами…
— Но кажи! Убит ли е?
— Ранен. Ама здравата. Когато е за свой, българинът здраво удря. Само че тоя… изглежда, пищовът му го е излъгал. И жени там са се развикали, пък трябвало да помисли и за себе си, нали? За кожичката си…
XXXVII
Борис Глаушев влизаше за пръв път в жилището на Кибаров. По малкото дворче пред къщата личеше опустошението, което бе нанесла зимата. От двете страни на тясна калдъръмена пътечка, която водеше към къщата, личаха следи от затъпкани лехи, туктам по тях и край оградата стърчаха изпочупени, почернели стръкове, съсухрени, прегорели, кой знай как задържали се под снеговете посивели китчици цветя от последната есен. Следи от замрял живот, който очакваше мотичката на стопанката да разчупи твърдата зимна кора на земята. Пътечката водеше към няколко поразкривени каменни стъпала, без перила; които стигаха до тясна площадка пред входната врата на къщата — две-три стаички под нисък зимник с тъмни прозорчета. Малкото жилище изглеждаше като пусто, със затворени прозорци, със затворена врата, но едва бе стигнал Борис докъм средата на пътечката, когато вратата шумно се отвори и на площадката изскочи учителят Добринов. Той беше гологлав, с разрошена дълга коса, с разкопчан балтон, с възбудено, зачервено лице, спусна се по няколкото стъпала и се спря на последното, замахна с ръка, сякаш искаше да спре Глаушева: