— Е… Какво сега ти? Идваш да видиш дали е мъртъв? Не, жив е! Колкото и да е неприятно това на някои.
Борис се спря пред него учуден:
— Що значи това, Добринов?
— Няма що да се учудваш. Какво значи… Ваши хора се опитаха да убият Кибаров. Не вярвам да ти е съвсем неизвестна тая работа.
— Какви наши хора? Аз наистина не те разбирам.
— Хора от комитета. Познали са го убиеца. Човек на Венчев. От неговата банда.
— Това е друго нещо, ако е верно. Венчев не е в комитета.
На вратата се показа табакът Тодор Корчев, показаха се зад него и други двама млади мъже, които Борис не познаваше. Табакът рече с мрачно лице:
— Влизайте. Не дръжте вратата отворена. Добринов се врътна все така възбуден, изкачи се
назад по стъпалата и се провря между застаналите на вратата, като че ли бе решил вече да не продумва. Отдръпнаха се и другите след него, влезе и Борис в малко ходниче пред няколко врати, някой бързо затвори входната врата. На стол до една от вътрешните врати седеше грамадният евреин Езра, мълчалив, неподвижен, с безизразно, вкаменено лице, на кръглите му колена тежаха свити неговите великански юмруци. Той като че ли изпълваше цялото ходниче, другите четирима около него изглеждаха някак смалени.
— Добър ден — поздрави Борис. Никой не му отговори, никой не го и погледна. Той продължи: — Къде е Кибаров? Искам да го видя.
Табакът Корчев колебливо му посочи с брада вратата, до която седеше евреинът, и неохотно процеди:
— Там…
— Той може да спи сега. Почивка му е нужна — не можа да се сдържи Добринов и се размърда нервно в ъгъла, където бе застанал.
Ала иззад вратата се чу позатихналият глас на Стефан Кибаров:
— Ти ли си, Глаушев? Влизай.
Борис влезе. Веднага след него, по петите му, се вмъкна и Корчев, тихо затвори вратата и застана там като на стража. Той следеше всяко движение на Глаушев със строги, дебнещи очи. Кибаров лежеше на тясно желязно легло в един ъгъл на стаята, дългото му слабо тяло беше цяло изпружено под вехтичък йорган, ръцете му бяха отпуснати върху йоргана и едната цяла омотана в бял, вече позамърсен бинт. Лицето му беше твърде бледо и още повече ослабнало, високо стърчеше големият му нос, а разрешената коса, брадата му като че ли някой набързо бе поприбрал около неговата едра глава. Светеха живи само очите, все така пълни с мисъл, съсредоточени, сега излеко втренчени и трескави, вероятно поради раните му.
— Ела, ела, Глаушев… Седни, братко.
Той като че ли преглътна една въздишка, но лицето му остана непроменено. Борис се огледа къде да седне — два прости стола бяха сложени край стената срещу леглото, масата в другия ъгъл беше оставена без стол, цяла отрупана с книги. Нямаше никаква друга мебел в тая малка и немного светла стая, ала на стената срещу вратата бяха окачени един до друг в тесни черни рамки неголеми портрети на Маркс, Енгелс и Димитър Благоев. Борис седна на един от столовете, разкопча балтона си — в стаята беше много топло, току до вратата пърпореше нагорещена ламаринена печка.
— Как стана това нещо, Кибаров? Боли ли те, лошо ли си…
Кибаров изви внимателния си поглед към смутеното му лице, помръдна пресъхналите си устни и рече с пренебрежение:
— Докторът каза, че нема нищо опасно. В ръката и в крака съм…И в гърдите, но куршумът минал по ребрата. Не ми се лежи, а сега кой знае колко време…
Чу се сърдитият глас на табака:
— Уплашил се, мискининът, треперела ръката му… макар от две крачки…
Кибаров като да се поусмихна, обърнал поглед към тавана:
— Чакай бе, му казвам, какво правиш, а той, изблещил очи като побъркан и не може да гръмне повече. Но кракът ми се преви, счупен… току се видех на земята.
— Позна ли го?
— Не. Тодор, ето, другарите… Казват, че е от хората на Венчев.
— Ами видели са го тука — обади се пак табакът. — Лютото Коне… знайме си го ние, казаха ни и други, крие се той сега, майката му…
Борис приподигна рамена:
— Просто да не поверва човек…
— Мене пък не ми е много чудно, Глаушев — обърна Кибаров лице отново към него. — Знам аз всичките му намерения. Заканвал се… станаха сбивания. Венчев разправял, че аз пращам свои хора да нападат неговите юнаци. Всъщност той смета, че аз му преча да вземе окръжния комитет в ръцете си. Аз наистина му преча и ще му преча, но не очаквах, че ще ми прати убиец.
— Да не би да има некаква грешка? — промълви Борис, но и той самият не вярваше на предположението си.