Влезе безшумно немлада жена в смилевска носия, с дърва за печката, притъкми се да приклекне. Кибаров изви очи към нея:
— Много е топло… После, после. Остави там дървата, после ще…
Смилевката мълчаливо, безшумно сложи дървата пред печката и си излезе. Кибаров продължи:
— Ето да разгледаме този случай с владиката и много неща ще ти станат по-ясни.
— Но това са вещи, които изпращат от България добри хора, патриоти. Пострадалите по въстаналите села немат нищо и от всичко се нуждаят.
— Знам, знам. Но с милостиня ли? И попита ли ти колцина от софийските богаташи са отделили…
Сега в стаята влезе Добринов, още по-възбуден, колкото и да се мъчеше да изглежда спокоен:
— Другарю Кибаров… Лекарят нали каза да лежиш спокоен, да не говориш толкова много и… — Той обърна свиреп поглед към Бориса: — Съвсем не е време за разговори сега, Глаушев. Той трябва…
Несдържана врява се чуваше и отвън, пред вратата на стаята. Кибаров махна със здравата си ръка:
— Не, не съм уморен, нищо ми нема. Борис стана:
— Наистина, аз.-.-, само да те видя. Прощавай, Кибаров.
— Постой, постой. Ние требва по-често да се виждаме.
— Ще дойда, пак ще дойда. Имаш ли нужда от нещо, Кибаров?
— Има кой да се погрижи за всичко — побърза да отвърне Добринов.
По лицето на ранения трепна бледа усмивка:
— Нищо не ми липсва. Другарите тук се грижат за всичко.
Борис обърна студен поглед към Добринов, кимна едва:
— Да. Виждам. Не искаха даже да ме пуснат при тебе.
XXXVIII
Добринов беше в постоянна гневна възбуда след раняването на Стефан Кибаров. Той не се отделяше от ранения — излизаше само за да отиде до училището и веднага след часовете се връщаше пак в квартирата му. Хазаите на Кибаров отстъпиха още една от стаичките си, Добринов си нареди леглото в нея и малката къща стана постоянно свърталище на групата на социалисти. те в О. Вечер и в празнични дни тук се събираше цялата група, а дваматрима от тях се навъртаха по всяко време, за да пазят ранения и да му прислужват. Добринов твърдеше, че в раняването на Кибаров е замесен целият окръжен комитет, макар да се изясни, че това е дело на Симеон Венчев и неговата група, че Венчев не е вече секретар на комитета и след раняването на Кибаров е изключен от Вътрешната организация.
— Добре, добре — клатеше глава Добринов, размахваше побелял от стискане юмрук, — но те защо не го осъждат на смърт и да го застрелят веднага! Той е предател, той се опита да убие най-достойния от членовете на окръжния комитет и това се наказва само със смърт! А те? Изключили го! Това е, защото и те имат сметка да изчезнат такива хора като Стефан Кибаров.
Людете от групата го слушаха и му вярваха. Из града се разправяха какви ли не истории окело връзките на Венчев със сърбите, броеха се и се преброяваха парите, които бил взел от самия сръбски крал, приписваше му се участие във всички злодейства на сърбо-манските чети в окръга, сега бе дошло и раняването на Кибаров. А той самият, Симеон Венчев, ходеше по улиците на О. още по-горделив, още по-хубаво облечен, в училището не говореше с никого, едва ще кимне с глава на тия, които го поздравяваха или се опитваха да заговорят с него — имаше и такива в О., също и между колегите му, на които внушаваше страх и почит със своята външност, със своята дързост, със своята щедрост. Из града се разнасяха слухове и в негова полза, против слуховете за предателството му, та се намираха люде, които искаха да му харесват и търсеха неговото приятелство. Той продължаваше да се среща с приятелите си, с тия, които не бяха го изоставили, но най-вече дружеше с людете от своята група, с войската си, както казваше, по улиците и по кръчмите, а след раняването на Кибаров дваматрима от тях винаги и навсякъде го придружаваха, чак и до двора на училището. Кибаровите люде виждаха всичко това и всяка проява на Венчев и на неговата тай-фа приемаха като предизвикателство. И как можеше комитетът да търпи тоя предател, който вече и убиваше! Добринов кипеше непрестанно, тъжно клатеха глави някои от малката Кибарова група, други ръмжаха и скърцаха със зъби, но двамата табаци, Тодор Корчев и евреинът Езра, решиха, без много думи, да вземат работата в ръцете си.
Между людете от групата те приказваха най-малко, евреинът — още по-малко — трудно беше да се изтръгне дума от него. Не ръмжаха те, не скърцаха със зъби. Още в деня на раняването на Кибаров те двамата си казаха най-важното, каза го Тодор Корчев:
— Ще убиеме Венчев. Лютото Коце, като стреля по господин Кибаров, сега ще се крие, Лютото Коце — после. Сега Венчев. Предателя. Иска да вземе комитета. Господин Кибаров ще го вземе, ние ще го вземем. Иначе тая работа нема да се оправи. Това комитет ли е? Никому нема да казваме. Даскалите, нели знайш… милостиви люде. Ние с тебе ще свършиме целата работа. Най-напред него — Венчев. По главата най-напред. Ние двамата.