Трябваше да излязат един по един и най-напред си отиде бръснарят. Отиде си след него и Добринов, по-младият учител. Тогава Корчев каза на Кибаров, който също се тъкмеше да си тръгне:
— Ти почакай, даскале… Искаме да поговориме с тебе ние тука с Езра.
— Добре. Кажете какво има.
— Седни, седни. — Насядаха отново тримата и сега мислите на Тодор Корчев бяха по-ясни: — Много пъти сме си говорили с Езра, рекохме и с тебе да поговорим, даскале. Ами какво ще кажеш… Да вземем ние комитета, а? Да вземем ние Организацията! Ето ти да си на местото на Бобев, а тоя мискинин Венчев и съвсем да го затрием. Те двамата, другото е лесно. Чакай, даскале, чакай! Ти защо тъй…
Кибаров бе скочил, преди Да го изслуша докрай.
— Не, не, не! Това требва Да разбереш ти, човече: ние, нашата партия е решително против всякакъв индивидуален терор, против такива убийства на тоя, на оня — сети се да поясни той. — С такива убийства нищо не може да се постигне, а може само да се пречи на нашето дело. Ние се готвим да смъкнем буржоазията с общи усилия и един път завинаги, а не с убийства като анархистите. Какво ще се постигне? Премахнеш един, на негово место идва друг.
— Аз казвам за Организацията, даскале.
— Нема значение. Ние сме навсекъде и във всичко
едни и същи, с едни и същи, неизменни разбирания и начала.
Табакът не го разбираше, не искаше и да го слуша, а бързаше да се изкаже:
— Тука у нас, като държиш Организацията, силата е в ръцете ти. Нели и ние за въстание и като направим автономията, ще бъде по наш ум и ред. С нас ще тръгне и целият народ.
Кибаров се бе замислил и стоеше неподвижен сред стаята, с шапката си на глава, както се бе приготвил да си отива. Най-сетне проговори, все така загледан пред себе:
— Да вземем Организацията… — Той се изкашля и продължи с изяснен глас, дигнал очи към двамата табаци: — И аз съм мислил за това. Това е впрочем и в тактиката на нашата партия, да се проникне навсекъде, да се отнемат всички позиции на буржоазията, да се овладеят народните маси напълно и навсекъде. Организацията — да, но не така, с убийства, и… ние требва да я овладеем с нашия социалистически мироглед и убеждения. Вие говорете с вашите другари, както досега, събирайте ги около себе си, привличайте ги на нашите срещи…
— Това е така, даскале, но като хванем комитета, сички ще тръгнат с нас, кое от страх, кое… те, людете, са като овците, подир коча вървят и… под гегата на овчаря още по-сговорно.
— Не, Тодоре, ти некои работи още не разбираш.
— Може и да не разбирам, но като изринем Венчев, сички негови момчета ще дойдат при нас. Венчев се против тебе говори, против нас говори и момчетата му се зъбят, той ги учи.
— Знам.
— Ти помисли, даскале, и дай изин. — Корчев се изправи, стана след него и Езра. — Дай позволение, даскале, и другото остави на нас. Ние с Езра, нели го виждаш, като го сграбчи Езра, с два пръста ще му изваДи душата.
Стефан Кибаров неволно погледна Езра, както се бе изправил евреинът срещу него, и главата му, твърде малка за великанското му тяло, стигаше досам тавана.
---
Коч — овен, водач на стадото.
Езра бе разтворил ръце едва ли не от стена до стена, да покаже силата си, но страшно беше и застиналото му лице, голо, бледно, дори жълто, с две синкави, мътни зеници, спрени безучастно върху Кибаров. Езра говореше рядко, но малкото му думи бяха ясни и точни. Той усети сега уплахата на учителя, дори по-добре от него самия, и не можа да премълчи. Поприсви очи и синкавите му зеници потънаха в гъсти мрежи от ситни бръчки. Гласът му беше глух, някак влажен, хриплив и като да излизаше от неговия широк плосък корем.
— Даскале… Което ти пречи, удари с казмата1. В корена му. Той, Венчев, ще те изпревари, ако му дадеш време.
Стефан Кибаров за всичко намираше думи, а сега не знаеше що да отговори. Само някакви неясни мисли останаха в ума му и някакъв мъчителен смут. Внезапно се разбърза, размаха ръце:
— Не, не… Вие не бързайте… Не може така отеднаж и какво сте намислили вие? Аз не за себе си, но… Не, не! Аз не одобрявам и, най-сетне, требва добре да се обмисли. Вие не бързайте, не бързайте.
Той веднага си отиде. Не можеше да остане повече с тия люде — уплаши се от тях и от своите объркани мисли.
V
Симеон Венчев се отдалечи от застрашената махала по най-късия път. Той излезе на улицата по левия бряг на реката, мина вече, без да бърза, по един от мостовете, хлътна в една крива и тясна уличка на долния край на чаршията и се спря пред някаква ниска сграда с широки прозорци, за разлика от съседните дюкяни. Прозорците бяха затулени с дървени капаци, затворена беше и вратата по средата на сградата, ала през всички цепнатини се процеждаше светлина, чуваха се и разбъркани гласове отвътре. Венчев почука.