— О, Езра… Шалом! — приветствуваха го дружелюбно, ала и угодливо, той внушаваше и обич, и уважение, но и страх.
Вратите бяха вече затворени и подпрени, прозорците не бяха отваряни още от лятото, прибрало се бе за нощна почивка многолюдното население на гетото, ала изпод всяка стряха, иззад всяка врата и прозорец се чуваше глуха врява, някъде се надигна вой и писък — пияница биеше жена си, — някъде по-нататък някой бе отпуснал сърцето си и пееше с проточен, прегракнал глас. Светнаха едвам две жълти очи в тъмнината, невидима котка пресече улицата и някой наблизу я подгони.
— Пшшт!
Пред вратата на своя дом табакът глухо се окашля, прохърка гигантският му гръден кош като задавен ковашки мех и вратата веднага се отвори. От светналия четириъгълник лъхна топъл, спарен въздух, но табакът не усещаше вонята му — той целият бе просмукан от миризмата на загнили кожи, на кучешки лайна, с които щавеха кожите в табаханата. До вратата се бе изправило най-голямото му момиче — бледо и тънко, с дълги сухи ръце, израснало премного за още детската си възраст, като стрък във влажна сянка, който се протяга нагоре да търси слънцето.
— Шалом… сеньор падре1 — промълви момичето с тъничък гласец, придържайки вратата.
Табакът влезе, като се приведе под ниския за ръста му горен праг на вратата, а девойчето безшумно я затвори след него, бутна желязното й резе. Насреща бе застанала жена му със заспало в ръцете си около двегодишно детенце, други три деца бяха се наредили като стъпала до нея. Такъв строг ред се пазеше в дома на
---
1 Шалом, сеньор падре. — Мир, господин татко.
Езра когато се връщаше той от работа вечер, цялата му челяд го посрещаше на крак. Зад тая редица с майката пламтеше огън в широко огнище, който осветяваше стаята негли по-добре, отколкото окачената на стената мъничка газена ламба. В тишината на посрещането се чуваше клокоченето на вечерното ядене в голяма бакърена тенджера, от която се разнасяше тежка миризма на евтин шарлатан. Оставено бе яденето да доври на огъня, за да бъде горещо, когато се сипе в паниците, както искаше бащата. Скоро и седнаха да вечерят — шест души на трапезата, а мъничкото, заспалото, майката го сложи преди това още на общия детски одър в единия ъгъл на стаята. В другия ъгъл насреща беше одърът на съпрузите — не по-малък от детския, за да може табакът добре да легне поне за нощната си почивка. Двата одъра изпълваха стаята — оставаше място между тях едва ли не само за трапезата и огнището срещу вратата. Малка вратичка водеше към един тъмен килер и това беше целият дом на Езра табака, с ниския навес за дървата зиме в тясното, разградено дворче. Веднага след вечерята децата тихо налягаха върху своя одър, всяко на своето място по възраст. Остана за някое време само по-голямото момиченце да помага на майка си, докато се прибере трапезата, празната тенджера и трите паници, после и то свенливо смъкна горната си дрешка и се мушна при другите деца, под общата покривка, от която висяха фъндъци нечист памук. В тоя еврейски дом беше тихо в присъствието на бащата, колкото беше шумно, когато го нямаше вкъщи. Той никога не бе вдигал ръка да удари някое от децата, нито бе повишавал глас да им се скара — самото му присъствие внушаваше страх и трепет. Мълчалив беше той, с неподвижно, сякаш вкаменено лице, не можеше да се прочете по лицето му що мисли, а от необикновено едрото му тяло лъхаше страшна, сурова сила. Казал бе еднаж какъв ред да се спазва в къщата и вече не беше нужно да повтаря. Мълчалива, мрачна беше и жена му, също едра на ръст, но цяла изсушена от раждания — родила бе дванайсет деца, изсушена бе тя, прегоряла от грижи за живите, от скръб за измрелите си рожби, пет бяха оцелели, а умрели бяха седем. Като него беше и тя, мълчалива, забравила да се усмихва, загубила охота да се поспре на приказка със съседката, да се пооплаче, но когато бащата не беше вкъщи, оставяше децата на природата им, на живата им еврейска природа — на шумните им игри и боричкания, на ненаситната им словоохотливост, на оглушителните им крясъци и надвиквания.
Тоя път табакът остана и след вечеря на столчето си край загасващото огнище. Препречил бе като бряг мястото между двата одъра, отпуснал ръчища върху високите си колена, привел главашиник и все пак кирливият му фес стигаше едва ли не до почернелия таван. Жена му го погледна поучудена — винаги бе бързал да си легне, — но нищо не му каза. Него ли ще подсещаш и поучаваш? Той се попремести към огъня, по-насочи към топлината лявото си коляно. Там, в коляното му, се върти дяволски някакъв свърдел, студен, тъп, железен; ще го отпусне за някое време и после пак дни наред. От табаханата е — там все духа от разбитите врати и прозорци, уж огън палят, само колкото да пуши и да удря в очите с лютивия си чад, не топли нито на един аршин, пък и кой ще те остави да се спираш край него — нито чорбаджията ще те остави, нито пък работата ще те остави да се спираш и маеш. И все си във вода, във влага, та и тука, вкъщи, все си е студ, като не си кадърен да струпаш грамада от дърва под навеса. По-затопли се Езра, забрави болката в коляното, загледа се с невиждащи очи в купчината жар, върна се към постоянните си мисли, които превъртаха мозъка му като СВърдела в коляното, непрестанно, все едни и същи, без спиране, без почивка, все едни и същи мисли, едни и същи думи…