Табакът се ослуша: затихнала бе нощта, кротко спяха децата му на одъра, спеше и жена му на техния одър. Като мъртва. Само в съня си тя преставаше да се движи. Далеко някъде в тишината се чу градският часовник: дан, дан, дан, дан — четири пъти. Езра чу в ума си и гласа на Тодор Корчев: „Щом удари шест — тръгвай.“
Още два часа. Да беше легнал да подремне… Ами ако се успи? И той спеше като мъртъв, щом легне еднаж и затвори очи. Месата му го боляха, костите му го боляха и щом легне, щом се отпусне, потъва като камък във вода. Умора голяма и само тогава я усеща — когато престане да работи. Няма да ляга тази нощ, докато… Ето дойде час и той да направи нещо за Кибаров. Кибаров отвори очите му и Езра няма да ги затвори вече никога. Като сляп ходеше преди. Сега Езра знай що взема той и що дава на чорбаджията; Езра знай каква сила е всеки работник като него; Езра знай какъв ще бъде човешкият живот, когато го редят работните люде, а не чорбаджиите; Езра знай, че работният народ е всичко на тоя свят, стига да се събере на едно място, да дойде на един ум, да събере силата си, да не се оставя да го лъжат. Законът на работния народ е справедлив и добър за всички. Това научи Езра от Кибаров. И целият живот на Кибаров е като всяка негова дума. Платата си дели със сиромасите, а той самият живее сиромашки. Кого другиго да слуша Езра, в кого другиго да вярва? Всяка негова дума е вярна и на място. Кибаров никога не е излъгал. Учен човек, добър, умен. При сиромасите е дошъл,
да ги поучава, очите им да отваря. Сиромашки закрилник. С неговите думи се видя Езра като човек, с неговите думи се позна. И той, и другите също, които се събират около Кибаров. За работата им ги учи, книжки им чете, за целия им живот ги учи, учи ги за друг, нов живот, по-добър, по-справедлив, по-чист живот. На другарство ги учи. Езра дигна поглед към одъра, дето спяха децата му. Спомня си и сега думи на Кибаров: „Което не ще можете да направите за себе си, ще го направите за децата си. Сдружавайте се, борете се и ако не успеете за себе си, ще успеете за децата си. Като е така, що може да уплаши човека? Съберете се, вървете напред всички заедно, всички сиромаси, всички работници, нема сила, която ще ви спре, нема сила по-голяма от вашата.“ Ами така е, вижда се: колко са сиромасите в О. и колко са богатите; кой работи и кой трупа богатство. Така е, вижда се: в табаханата работят по десет, по петнайсет души, а чорбаджията е един: много пъти се събират и по трийсет души, а чорбаджията все си е един. Вижда се ясно. Кибаров никога не лъже. Ако имаш отворени очи, и сам ще видиш…
Езра се ослуша. Какво е туй? Не — гетото спи. Тиха е зимната нощ, гробно тиха. Като съня на гетото — сън-забрава и мъртвешки покой за капналите от умора люде. Но ето пак:
— Оооо… Оооо…
Не се пробужда нощта и сега от мъртвешкия си сън, но какъв е тоя вик, жена вие, мре ли някой там, или…
Езра усети как жена му Ханна скочи в леглото, чу уплашения й шепот:
— Трябва да е умряло детето на Естер… Болно е. От два дни. Гърло…
Ханна въздъхна, легна отново и после пак всичко утихна, замря, изчезна в мъртвата нощна тишина. Що би могъл да стори човек там, където вече е дошла смъртта?
Жарта в огнището вече едва светлееше. Стаята бе изстинала и в студа децата спяха още по-тихо, сгушени едно в друго под общата покривка. Табакът наново се унесе в мислите си. И все Кибаров беше в мислите му. Намери се човек да му прати убиец. Венчев. И той учител като него. Езра бе го виждал само два пъти, но безброй пъти бе чувал името му. От Кибаров, от Тодора Корчев и от мнозина други. Знаеше го целият град. В
българския комитет бил от най-големите. Ама и комитета предал. Езра познаваше и мнозина от людете му. Познаваше и Лютото Коце. Убиеца. Тодор бе му казвал много пъти, че Кибаров трябва да вземе комитета в ръцете си. Само така ще се оправят всичките работи. И сила голяма ще има тогава Кибаров, и целият народ ще тръгне с него. Венчев пречел, Венчев бил пречката. А сега прати Лютото Коце да убие Кибаров. Така ли? Сега той, Езра, и Тодор Корчев ще убият Венчев. Тая нощ. И няма да сбъркат като Лютото Коце. Той ще го убие, Езра. И няма да трепери ръката му.
— Дан, дан, дан, дан, дан.
Пет пъти. Колкото и да беше вдаден в мислите си, Езра чу ясно и петте далечни удара на градския часовник. Няма да сбърка Езра. Има още време. КасапсКият мост не е далеко. Там трябва да бъде Езра, щом удари шест. Има още време. Няма да сбърка той с нищо. Както в работата си, в табаханата. Щом вземе нещо в ръцете си и умът му е ясен, то върви, върви както трябва. Взел бе в ръцете си и тая работа с Венчев. И умът му беше ясен. Само това, че… не можеше да заспи, да поспи малко. Имаше време да поспи, но не можеше. Боеше се да не се успи, да не пропусне часа. Боеше се, но дали беше само за часа? Ами той би могъл да подремне и така, както бе седнал край огнището. Малко ли пъти бе дрямал край огнището и всичко ще чуе, всичко ще усети. Нямаше да пропусне Езра и часа сега и не оттам идеше страхът му. Много работи бе вършил досега Езра и всякакви. Човек не беше убивал и никога не е мислил да убива. Не му е давало сърце и ръка да дигне срещу човека, макар да се е случвало няколко пъти, но то е, когато човек съвсем излезе от кожата си. В такива случаи Езра се боеше и от силата си. Виждаш, някого трябва да чукнеш, но пък и не е човешко да го осакатиш. Еднаж той бе извил ръката на Ташко Влашето, пияно бе дошло Влашето в табаханата и досаждаше на всички, пречеше им, чук дигна то да удари тогава и Езра… Но после Влашето три недели не можа да хване работа, ръката му бе изкълчил. Наистина, падаше му се на Влашето, но да седи сиромах човек три недели без работа… Тежка беше ръката на Езра и той я задържаше, боеше се от силата си, от гнева си, човек винаги ще пресили.