Сега умът му беше ясен Нямаше червено перде пред
очите му, не бучеше главата му, изпразнена от всякакви мисли. Само страх някакъв студенееше в сърцето му и някаква тъпа болка. Ами… човек трябваше да убие. Трябваше. За Стефан Кибаров. И за всичко онова, което бе чувал от устата му, за всички ония мисли, които бяха оживели в главата на Езра, които бе оживил той, Кибаров, в главата му. Как един ден всичко ще се промени от дъно, ще се промени към добро за сиромасите, за неговите деца, за Ханна, жена му, за него самия, за всички евреи от гетото. Венчев иска да спре всичко това, иска да попречи, Венчев се опита да убие и самия Кибаров. Не, това не може да се допусне. И всичко беше ясно. Венчев трябва да се очисти. Само тая студенина в сърцето, но, види се, иначе не може да бъде, човекът не е кокошка, да откъснеш главата му и да я захвърлиш. Нека там, под лъжичката, да натиска и да хапе, но което е нужно да се свърши, ще се свърши, ръцете са развързани, ножът е в пояса, наострен грижливо. И всичко е уговорено дума по дума, колко пъти вече. Ето дотук стигаха мислите на Езра и пак се завъртваха в някакъв кръг, започваха отначало, една след друга и все същите. Въртяха се те в главата му, ту по-бързо, ту по-бавно, понякога и се прекъсваха, въртяха се те още по-бързо сега, когато наближаваше часът, и нека се въртят, човек не може да ги спре. Въртят се те и тая хладнина стои в сърцето, някъде под лъжичката, но очите са будни и всичко виждат, слухът лови всеки звук, не ще пропусне ударите на градския часовник, ръцете са свободни, не ще се спрат, не ще се поколебаят, не ще сбъркат, усеща той и твърдостта на дългия нож в пояса си всеки път, когато се помръдне на една или друга страна, както е седнал край огнището, и вече като че ли не го сдържа, като че ли нещо все го помушва, подкарва го да става вече…
XXXIX
Тодор Корчев лесно улови следите на Венчев. Симеон Венчев не се криеше нито преди, от гръцките терористи, нито сега, когато знаеше целият град, че негов човек бе стрелял по Стефан Кибаров. Той ходеше по О. все така напет, с леко позасукани мустаки, с ален фес, понатиснат над лявата вежда, големите му очи гледаха уверено и дори строго. Венчев не даваше с нищо да се забележи, че се бои от гръцките терористи или сега и от людете на Кибаров, пък и от Организацията, след като се бе разчуло за връзките му със сърбите, за отстраняването му от окръжния комитет. Придружаваха го навсякъде по двама, пък и по трима от неговите люде, но той бе наредил така, че да не личи това поне на пръв поглед. Не беше впрочем и страхът му преголям поради неговата самонадеяност и вродена дързост. Той избягваше да минава редовно по едни и същи улици, но свърталищата му, особено вечерно време, бяха все същите — две кръчми, където се събираше неговата група, и гостилницата на хотел „Вардар“, дето се хранеше често самият той и се срещаше с някои от людете, които отиваха там на чаша бира, както бе станало мода сред по-будните о-ски граждани. Откакто започна да го следи, Тодор Корчев узна и това, че Венчев през ден, през два нощуваше у една млада вдовица. Така и реши той, след като хвана тая следа ма Венчев — да го нападнат те с Езра не в жилището му, както бяха мислили преди, а при неговата вдовица. В жилището си Венчев винаги държеше по един от своите люде, но при вдовицата влизаше сам и по-късно вечер. Сутрин той излизаше рано оттам, ала и често се успиваше в обятията на младата си приятелка. Ето според това Тодор Корчев нареди цялата работа, която искаха да свършат те с Езра.