Корчев зъзна близу два часа в тъмната сянка под една стряха срещу хотел „Вардар“. Улиците по двата бряга на реката опустяха, остана само шумът на водата между високите брегове и долу, през проядените ледове, останаха двата фенера на двата края на дървения мост и насреща — блесналите стъклени прегради на хотелската гостилница. Тодор Корчев не можеше да види какво става в гостилницата — стъклата бяха гъсто запотени в студената нощ, — ала той знаеше, че вътре беше Симеон Венчев с двама от людете си. От своето скривалище Корчев виждаше ясно кой влиза в гостилницата, кой излиза и повече не му беше нужно. Дивечът беше вътре и той ще го чака да излезе. Ще го проследи отдалеко, да не го забележат двамата му хъртове, и ако Венчев се прибере у дома си, работата ще остане за друг път, ако пък влезе у приятелката си, ще му влязат те с Езра още тая нощ. Езра ще чака на уговореното място след шест часа — по-рано не е и нужно. Нека се успи, мискининът, по-сладко с курвата си. По-сгодни са за такава работа по-късните нощни часове…
Докато беше още рано, в първия час на нощта, вратата на гостилницата много пъти се отвори и затвори, влизаха и излизаха оттам люде по един, по двама и повече; знаеше се и това, че те бяха все българи — турчин и грък тук никога не влизаше, рядко ще влезе евреин по търговска някаква работа или ще влезе някой от власите, които по свои причини държаха за българската партия и бяха против гърците. Тодор Корчев не искаше да знае никого, той чакаше да се покаже на вратата на гостилницата Симеон Венчев с пазачите си. Ще го види той добре, макар и тъй, отдалеко, ще го види на светлината, която идеше откъм вътрешността на гостилницата, и още повече, когато се отвори вратата. Наблизу беше и пряката врата за хотела, окачен беше там силен фенер, виждаше се всичко ясно по тая страна на улицата.
Студът измъчваше табака най-много. И в мъката му имаше повече гняв, а по-малко болка. Струваше му се, че сега, към края на зимата, студът беше по-голям, отколкото беше нужно и редно. Що, няма ли да свърши най-сетне тая проклета зима! И като че ли това беше сега най-важното — зимата, студът, — като че ли нямаше за какво друго да мисли в тоя час. Нозете му бяха вкочанени във влажните кондури, по гърба му пълзеше ледена вода, рамената го боляха, като да беше окачен на стряхата, под която бе застанал. Палеше цигара от цигара (днес си бе направил цяла табакера, да има тъкмо за сега), криеше цигарата в шепата си — да не се забелязва огънчето й отдалеко, пък и му се струваше, че то стопля премръзналите му пръсти. Задържаше той по-дълго пръстите си и на устата, когато теглеше пушък от цигарата, задържаше ги в топличката влага, която течеше от носа и мокреше мустаките му. Всичко това беше поради проклетия студ. За друго Тодор Корчев и не мислеше. Само очите му бяха втренчени във вратата на гостилницата отсреща и нищо не пропущаха, нищо нямаше да пропуснат. Минаваше му от време на време смътно през ума, че може да го забележи под стряхата някой пазвантин или деврие, може да поиска да го претърси, а в пояса му беше втикнат револвер. Ех — на късмет. Иначе не може. Ако е само пазвантинът, може и да му светне един… само дето ще развали работата. Ако е деврие… дано да го забележи и той по-отдалеко. Не, това не беше най-важното. И трябва да се стои тук, трябва!
Вратата на гостилницата сега се отваряше по-рядко и все по-рядко. Които посетители бяха се отбили за малко, бяха си отишли вече, а вътре оставаха само тия, които обичаха да се заседяват. И Симеон Венчев беше от тях — Корчев знаеше това, нели днес си бе направил цяла табакера цигари. Можеше да си обуе и шаячни калцуни с по-широки обуща, но така пък ще тича по-бързо, ако стане нужда. Сърдеше се той на студа, на зимата, а себе си успокояваше приятелски, вразумително, като да имаше друг някой в самия него:
— Трай. Не може иначе. Работата требва да се свърши.
Какво имаше тук повече да се мисли и говори? Само тоя проклет студ… И очите му не се откъсваха от вратата на гостилницата. Минаваха минута след минута, минаха и часове. Градският часовник беше наблизу и ясно се чуваха ударите му, но Корчев не ги броеше — не беше работата в часовете…
Табакът го видя още щом се показа. Блесна аленият му фес, бялна се широкото му лице с тъмната сянка на мустаките, рамената му препречиха за един миг вратата. Малко преди него бе излязъл един от пазачите, но Корчев не го позна. Веднага след Венчев излезе и вторият му пазач и сега Корчев виждаше ясно и тримата. Тръгнаха те надолу край реката — Венчев напред, те двамата току зад него. Не беше много опасно сега, в късния нощен час и по тая широка, пуста улица. Тримата мъже вървяха доста бавно и дори някак отпуснато — яли бяха сито и бяха пили в затоплената гостилница, улицата пред тях беше отворена. Корчев вървеше далеко след тях, колкото да не ги изпусне от погледа си.