— Дан… дан…
Градският часовник удари шест пъти. Корчев преброи и шестте удара и като че ли само по това искаше да провери дали Езра беше на уговореното място. С Езра иначе не можеше и да бъде, освен ако е умрял, преди да чуе часовника. Следвайки тримата мъже, Тодор Корчев отмина втория и третия мост надолу по реката. Като наближи третия, Касапския мост, съгледа там, на отвъдния край на моста, сянката на евреина. Отдръпнал
се бе Езра нататък, за да не го забележат тримата, но Корчев го позна в тъмнината или по-скоро се досети,
че е той.
Тримата наближаваха края на града, когато Венчев се спря и се обърна към пазачите си. Той им каза нещо и току се отправи по една тясна уличка, която започваше оттук — нямаше вече съмнение, че отиваше при любовницата си. Корчев се върна бързо назад и хлътна в друга една уличка — да не го срещнат пазачите на Венчев, ако се върнат по същия път, както и стана. Той видя в тъмното как пресякоха те същата уличка и отминаха нагоре по реката. После се спусна бързо, на пръсти, с безшумни стъпки по следите на Венчев. И тъкмо чу как той затвори след себе си портата на своята приятелка. Видя и как светнаха прозорците навътре. Къщата беше ниска, но не беше много висока и стената, която я ограждаше, та се виждаше горната част на прозорците й. Корчев бе оглеждал всичко туй, знаеше кое къде е, но пак поогледа, да не би да не е забелязал нещо. Всичко бе забелязал, всичко виждаше и сега. Къщата беше сред широчък двор и някак усамотена сред другите къщи наоколо, откъм задната й страна имаше малка врата, от ония, които стопаните им често забравят да заключат, пък не е много трудно да ги откърти човек и от пантите им. Всичко бе огледал той и всичко бе премислил. Коконата живееше с една стара жена и, то се знай, когато блудницата имаше гост, никой друг не можеше да влезе в къщата й. Сега вътре бяха само двете жени и той — Венчев. А наоколо — тишина, заспала и тя дълбоко, не можеш да я разбудиш ни с удар, ни с вик, ни с гръм. Сгодно време. Само като се започне, да се бърза, разбира се. На нощната тишина не може да се вярва. И Венчев… не би се дал лесно. А сега нямаше защо да се бърза. Нека почака Езра на моста, докато предателят заспи в прегръдките на своята джадия — сладък и дълбок ще бъде сънят му след любовната умора. В такива случаи мъжът е като изтърбушен, като плъжок на слънце. Поогледа Корчев с тия си мисли още еднаж всичко наоколо и се отправи назад, към моста, където го чакаше Езра.
Езра беше там. На отвъдния край на моста, дето фенерът беше счупен и не светеше. Евреинът изглеждаше още по-едър в гъстия здрач, тъмна грамада на края на
моста, застанал там сякаш от сто години. Корчев се приближи мълчаливо, запали цигара. Тодор Корчев не бързаше; като хлебар, който чака да втаса тестото. После рече глухо:
— Хайде .
Беше си помислил: „Да не вземе оня дявол да се измъкне… Я по-добре ние да сме си там, на местото.“
— Ти върви след мене — промърмори той пак и избърза напред.
Всеки би познал евреина и в тъмното — знаеше го целият град поради великанския му ръст. Езра вървеше след водача си мълчаливо, послушно и не му беше трудно да го следва — една негова стъпка беше колкото две стъпки на Тодора Корчев.
Като се върнаха те двамата при къщата, в която беше Венчев, прозорците й още светеха. Отвори се там, зад оградата, врата, някой плисна, види се, леген с вода, после вратата отново тропна, изтрака ключ. Корчев въздъхна едва чуто:
— Докога ще…
Те двамата стояха край стената отсреща, нямаше от кого да се крият и прикриват. Светеше само горният край на прозорците отвъд оградата и нощният мрак сякаш бе станал още по-гъст, а колкото беше тъмно, беше още по-тихо, като да бе измряло всичко живо по света. Никой не ще мине тук по това време. Само тоя проклет студ… Корчев бе мушнал ръце в ръкавите на палтото си и току присвиваше ту едната, ту другата си нога, като щърк през мочур. Не можеше сега и да запуши. Езра стоеше до стената неподвижен, Корчев по-скоро го усещаше в тъмнината и с някакъв яд — евреинът нито се помръдваше, като че ли не усещаше ни студ, ни умора, чуваше се едва само хрипливото му дишане, дишаше той през устата си, спокойно, равномерно, неспирно, та нима ли да го задави кашлица? Корчев взе да се сърди и на себе си поради тия свои мисли и няма ли да угасне най-сетне тая проклета ламба!
Ламбата скоро угасна. Тъмнината, и тишината с нея, изеднаж похлупи, потисна всичко наоколо. Над ниския покрив едваедва светлееше облачното небе или тоя едвам доловим зрак в тъмнината беше някаква измама? Съвсем не беше нужно това, но Корчев напипа в гьмното ръката на Езра и го дръпна надолу — чакай,