не бързай, има още време. Евреинът и не бе помислил да бърза. Това беше работа на Корчев — кога да започнат. Езра чакаше. Чакаше само да го побутне Корчев, да му пошушне в ухото. Езра ще тръгне и всичко ще стане, както бяха говорили те двамата, както бе повтарял вече толкова пъти Корчев.
Мина още време и повече не беше нужно. Корчев блъсна евреина с лакът. Приближиха се като слепи до оградата, Корчев я опипа с длан. Езра се наведе ниско, но Корчев като че ли трябваше да се покатери на камила. Той безшумно скочи на отвъдната страна на оградата, отвори портата. Влезе и Езра в двора. Корчев го обхвана с две ръце, като да искаше да го прегърне, а то беше от ненужен страх, да не би гигантът да бутне нещо, да събори нещо, да дигне шум. Минаха към задната част на къщата. Спряха се пред задната врата. Корчев опипа и нея с двете си ръце, понатисна я, негли да провери здравината й. Сетне побутна пак евреина и се поотдръпна от вратата. Намести се там Езра, притисна плътно вратата, притисна я още по-силно, чу се леко, продължително скриптене, той не искаше да я изкърти отеднаж и все натискаше с цялото си тяло, задържайки с ръка в същото време вратата за дръжката на бравата й, да не би тя да отхвръкне, да се блъсне в стената. Корчев стоеше току зад него с наган в ръка, готов да стреля. Скриптенето на вратата пронизваше ушите му, но ето, беше тихо навътре в къщата и дано още малко, още малко… Вратата се отвори, те и двамата влязоха. Някъде вдясно светеше незагасена добре жар във високо изградено огнище. Наблизу там пошавна нещо, някаква тъмна, едвам видима купчина, после се чу като изпод земята плачливо, жално скимтене, треперливо, през разтракани зъби — сетиха се те двамата, това беше старата жена, която, изглежда, се бе свила на леглото си в ъгъла, покрила се бе презглава със завивката и не смееше да нададе вик, но и не можеше да задържи жалкия си хленч, тракането на своите разредени, изпотрошени зъби. Езра пристъпи нататък, отпусна се с цялото си туловище върху тъмната купчина и в следващия миг затихна там всякакъв глас и звук.
Приподигнал лявата си ръка напред (в дясната беше револверът му), влачейки нозе дебнешком, като че ли опипваше пода с тях, Корчев се приближи до високото огнище и раздуха купчинката жар. Обърна се назад — бледа алена светлинка бе озарила готварницата. В ъгъла се бе изправила едва ли не до тавана сянката на Езра, неподвижна, но изпълваше целия ъгъл, а току зад евреина, ниско в нозете му, се виждаше одър, на него се тъмнееше купчина от завивки и под тях беше бабичката — не се виждаше нищо от нея, не се движеше тя, не издаваше никакъв шум, но тъкмо това показваше, че беше там. Малко по-нататък две смътно очертани стъпала водеха към затворена врата. Корчев пристъпи, прошари с пръсти, нямаше брава тая вътрешна врата, а само проста желязна затварачка, която леко подигна и бавно придръпна вратата, цял настръхнал, да не би да изскърца. Вратата безшумно се отвори — намазани бяха резетата й с газ, Симеон Венчев не можеше да понася скърцане и стържене, погрижила се бе приятелката му и за това. Насреща бледо просветнаха два тесни прозореца, а между тях беше входната врата на къщата. Корчев сложи леко нога на едното стъпало, после на другото, а току зад него беше вече и евреинът. Влязоха, близу един до друг, в малко преддверие. Върху варосаните стени се тъмнееха две врати, вляво и вдясно. Корчев бе забелязал още отвън, че светеха прозорците на стаята вляво. И се притъкми да се приближи, протегна ръка назад да поведе и евреина. В тоя миг изпука някаква дъска под нозете на Езра, стори им се, че изтрещя изстрел в тишината. Те и двамата затаиха дъх, но миг по-късно се чу и тъпичък, сънен женски глас откъм вратата вляво:
— Бабо Зицо… ти ли си? Бабо Зицо!
Двамата мъже се втурнаха нататък, Езра отмести с една ръка другаря си, а в другата си ръка стискаше ножа. Той блъсна с рамо, вратата с трясък се отвори, трясъкът й не можа да заглуши един проточен, прегракнал писък, в насрещния ъгъл се белееше легло, там шаваха люде, не се виждаше нищо ясно, ала евреинът позна Венчев, който се бе надигнал от леглото с протегната ръка накъм близката масичка. Езра се хвърли върху него. Жената бе млъкнала, не се и помръдваше, може би бе припаднала на леглото или бе занемяла от ужас, чуваше се само борбата между двете мъжки тела, пукане на стави, търкане и дращене, пресекнало, бързо дишане, после, много скоро, и един къс, задавен вик:
— А…
Евреинът бе мушнал дългия си нож в гърдите на
Венчев, отдолу нагоре, и го завъртя, разклати го. Той усети как се отпусна раненият в ръцете му, извади ножа, но го заби още еднаж току до ключицата му…