— Свърши ли бре?
Езра нищо не отговори. Корчев пак прошепна:
— Хайде и тая тука. Никой нищо да не знай.
Езра протегна ръка към жената, преди още да го чуе докрай. А тя като че ли отеднаж се събуди и се затръшка, задърпа се, но пръстите на Езра стискаха разголената й шия.
Корчев прибра револверите на Венчев — два, набара ги върху масичката. Излязоха те с евреина спокойно като стопани, а къщата остана зад тях, потънала в мрак и занемяла със своята страшна тайна.
XL
Борис Глаушев научи за убийството на Венчев в училището. И пак най-напред от Мария Йорданова, която беше все някъде близу до него. Борис се втурна да търси Богдан Бобев и едва ли не насила го притегли в един от ъглите на широката учителска стая. Стаята беше пълна с учители, които, разделени на групи по двама, по трима, оживено разговаряха. Бобев и Глаушев бяха сами в ъгъла, многогласият шум в стаята беше като ограда около тях. Борис започна нетърпеливо:
— Ти знаещ за Венчев.
— Знам.
— Как мислиш… кой…
— Нема какво да мисля. Тия на Кибаров.
— Не са ли гърците?
— Не.
— Сега какво?
— Ще издирим кои са убийците и ще ги накажем по същия начин. Ще помислим и за Кибаров.
— Как така Кибаров? — дръпна се Глаушев. — Ти можеш ли да допуснеш, че той…
— Той им е учителят за всичко и това стига.
— Боже господи… — отвори широко очи срещу него Борис. — Колко спокойно говориш! И как разсъждаваш…
— Аз никога не се губя в излишни разсъждения. Организацията не може да допусне такива своеволия.
Тя има свои закони. Ако Симеон Венчев заслужава смърт, би го наказала Организацията, а не тоя или оня. Кибаров иска да се наложи, както искаше да се наложи и Венчев. Не, това нема да допуснем!
— Това е така, но само на пръв поглед. И некак много просто изглежда. Закон! А какво ще стане с нападателя на Кибаров?
— Ще накажем и него. По същия начин.
— Него кой го е пратил да убива Кибаров? И какво кърваво хоро би се завъртело! Не, не… Причините са по-сложни, всичко е по-сложно от един човешки закон.
Бобев го гледаше с неизменния израз на лицето си — спокоен и дори студен, — с тъмните си очи, в чийто поглед винаги тежеше една и съща грижа, една и съща решителност. Той каза:
— Това са направо умувания. Губене на време. Има некои, умът им все ги лъже. А нашата работа наистина е проста. Който я разбира. И законът е за всички. Иначе… всичко ще иде по дяволите. Кой в клинеца, кой в плочата. Законът стои над всички и ги държи, стои над всекакви умувания.
Бобев леко, едвам доловимо се намръщи — ядоса се, изглежда, че бе говорил толкова дълго, не по обичая си. Борис не можа да го задържи повече в ъгъла.
Разговорите бяха все около убийството на Симеон Венчев. Борис Глаушев чу, че Венчев бил убит от свои съперници — други приятели на любовницата му; че бил убит от терористи на гръцкия комитет; че бил убит от турци, които са го издебнали при любовницата му, и най-малко се говореше, че е убит от люде на Кибаров. Директорът беше в голяма тревога и възбуда — как да се отнесе училището към убития учител. Убит в жилището на една развратница. Прати люде да търсят училищните настоятели, а той самият се готвеше да отиде при владиката. Никога преди врявата в тази стая не е бивала толкова шумна, разговорите толкова противоречиви. Така беше днес и по целия град.
Най-сетне директорът нареди учебните занятия да започнат. Учителите се пръснаха по училищните стаи, влезе в своя клас и Глаушев. Два часа по-късно директорът нареди занятията да се прекъснат и учениците да се готвят за погребението на Венчев. Борис Глаушев веднага се отправи към жилището на Кибаров.
296
Малката къщурка изглеждаше още по-безлюдна и тоз път никой не излезе да посрещне Бориса, но в стаята на Кибаров той завари учителя Добринов с друг един от групата на социалистите. Виждаше се, те двамата прибираха скромните вещи на Кибаров, книгите му. Добринов тоя път беше спокоен, като че ли премного улисан в работата си.
— Къде е Кибаров? — попита Глаушев. Добринов не бързаше да отговори, сетне каза, подреждайки старателно една купчина книги:
— Замина.
— Замина ли? Къде?
— Замина. Тая сутрин.
— Добринов… Аз идвам тук като приятел на Кибаров — рече Глаушев укорно, дори строго. — Ти сам виде как ме посрещна той миналия път. Заминал — добре. Повече нема да те питам, щом…
Добринов остави книгите:
— Не се сърди. Раните му не вървяха добре тук и въобще здравето му. Лекарите настояваха да замине за София, но той не искаше. Сега, след тази… работа с Венчев, ние, може да се каже, насила го накарахме да замине. Тази сутрин го изпратихме за Солун с железницата и оттам — София. Това е.