— Знаеше ли той за… за Венчев?
— Не, не знаеше — отговори Добринов и продължи: — Казахме му на станцията, в купето. Малко преди да тръгне. Искаше да се върне, едвам успяхме да го задържим. Най-после, казва, това не ми влиза мене в работата.
— Но той знаеше ли, че има хора, които обвиняват за убийството на Венчев него, вашата група?
— Не, не знаеше. И аз — отклони поглед Добринов, пристисна устни, — и аз сега за пръв път чувам такова нещо.
— Аз също не мога да допусна, че Стефан Кибаров ще изпрати убийци, но той требваше да бъде тук сега да се защити. Ще кажат некои, че е избегал.
— Не! Как тъй избягал… Казах ти: насила го на = карахме, ние го накарахме да замине.
— Вервам, Добринов.
Добринов избухна с пламнало лице:
— Какво, най-сетне! Венчев не се ли опита да го
297
убие? Кибаров не е пращал убийци, но кой смее да го съди даже и да е пратил?- Те могат да го убиват, а той няма право да се защити, така ли? За Венчев… така и му се падаше.
Борис погледна Добринов един миг, после рече със затихнал глас:
— Да… Прощавай, Добринов. Сбогом.
Той излезе на улицата и повлече нозе към квартирата си, мушнал ръце дълбоко в джебовете на балтона, с отпуснати рамена като старец. Кибаров заминал и сега Борис се чувствуваше сам в О., изоставен — нямаше с кого да се спре, да поговори за най-важното, нямаше пред кого да изкаже тревожните, мъчителните си мисли с надежда, че ще бъде разбран, че ще намери съчувствие, че ще чуе отговор. Това беше негова несполука, лично негова загуба, която го изпълваше със съжаление, ала в същото време той чувствуваше смътно и някак против волята си, че заминаването на Кибаров беше нещо много по-важно, и в тая посока предизвикваше в него не само съжаление, но и силна тревога, страх, отчаяние. Мислите му биха били по-ясни, ако можеше да допусне, че Кибаров имаше участие в убийството на Венчев, или ако можеше решително да отхвърли всяко подобно участие. Както винаги, той търсеше, искаше да излезе от истинската истина и се измъчваше в колебания, в съмнения и както винаги, оставаше в сърцето му все същата тъга. Той не можеше, не искаше да допусне, че Кибаров е пратил убийци на Венчев, но и не можеше да се освободи от подозрението, че все пак негови люде са убили Венчев. Това, което му каза Богдан Бобев, се потвърждаваше някак в думите на Добринов, в израза на лицето му, в цялото държане на Добринов, потвърдЯваше се впрочем и в едно мъчително чувство в самия него. Да можеше да види Кибарова поне за няколко минути преди заминаването му… Кибаров нищо не би скрил от него, Кибаров нищо не можеше да скрие, не можеше да се преструва, да хитрува.
И натам се отваряше празнина, отваряше се тъмна пропаст. Кибаров замина, останаха само людете от неговата група, а може би наистина тъкмо между тях са убийците на Венчев. Отваряше се нова позиция, нова бойна линия, но сега, без Кибаров, людете му ще действуват със същите средства, както и тия от другите позиции, със същата непримиримост, със същата злоба и ярост. Отваряше се нова, кървава рана. Клета и злочеста земя македонска… Само тя, земята македонска, оставаше твърда под нозете му, постоянна, неизменна. И народът й, многоликият, незнайният, живата плът на тая земя — не ти и аз, а всички, които се вливат и изчезват в него, които дишат с него. Само народът е постоянен на тая земя, твърд като нея, неизменен като нея, със своята всевечна мъка. Водачите му, учителите му — големи и малки — са с разколебана вяра,,в несъгласие, във враждебни противоречия, а някои между тях и озлобени-, озверени един срещу друг, с размътен ум, с размътена душа, откъснати от твърдата родна земя, от клетия този народ и дори срещу него. Накъде сега, Борисе, сред тия съмнения, с това безверие, с това отчаяние? Не продумва твърдата, студена земя, мълчи народът с болките си, мълчи и чака. Ти трябва да намериш ясни думи за неговата мъка, ти трябва да намериш спасителен път — ти и всички като тебе, които знаят повече, мислят повече, но къде си ти, къде сте всички вие, които знаете повече и мислите повече? Лутате се без път, лутате се по лъжливи пътища, по много пътища, а пътят трябва да бъде само един, той е само един за всички. И не са само заблудите, не са само лъжливите пътища, не са само различните пътища, но тук, сред нас, е омразата, подозрението, съперничеството, безсрамното честолюбие, необузданата самоувереност, властолюбието, след тях пълзят подлостта, подлизурството, користолюбието, та и кръв се пролива между нас, гореща братска кръв. Борисе, къде си ти, накъде вървиш? За тебе няма път, за тебе всички пътища са затворени. Пътят е само един, но къде е той, откъде започва?