Да започнем отначало, да започнем отначало. От тая твърда земя македонска, от тоя народ и неговата всевечна мъка. Тая земя е българска. Тя е отечество на българи от хиляда и петстотин години и те са повече от другите нейни жители. Турците са късни нашественици в нея и така българите в нея са още много и много повече от другите. Българите се трудят над нея, орат я и я сеят, а всички други търгуват с нея или са нейни храненици. Но ето оттук започва и нейното злощастие. Наричат я своя и всички други, за да я държат и да я имат за себе си. Всеки за себе си, всеки против другите,
за да я отнеме от другите. И от тия, които са истински нейни стопани. В това е нейното злощастие. Ала тия, които я обичат най-много, издигнаха друг глас:
— Тя няма да бъде на никого, ще бъде на всички, които са се родили на нея. Ние се отказваме от нея, за да стане обща.
Такава е любовта на тия, които я обичат най-много.
XLI
Борис се огледа по улицата и като че ли внезапно излезе на открито, излезе от някакво мрачно подземие. Това беше далечен блясък на пролетта, която наближаваше, проникнал бе неусетно и неудържимо през зимните мъгли и облаци. Въздухът се бе избистрил, разчистило се бе нашироко и небето, младото пролетно слънце изглеждаше наедряло и като че ли бе слязло по-близу до земята. Людете на улицата се бяха разбързали, наизлезли бяха от дюкяните си, разговаряха високо, подвикваха, махаха с ръце. Няколко измършавели кучета се надбягваха тъкмо по средата на улицата, настигаха се и се боричкаха, но никой не се сещаше да дигне камък, да ги подгони. Насреща идеше заптие с разкопчана куртка, извил бе турчинът ръце безгрижно назад, пискюлът на феса му се размахваше току пред блажено примижалите му очи, а и цялото му лице беше отпуснато, спокойно — той не мислеше ни за повели и наредби, ни за проклетите непокорни гяури, вдал се бе в някаква своя радостна или примамлива мисъл или пък и нищо не мислеше, ходеше по улицата с олекнало сърце. Всичко това беше от слънцето, от блясъка му, от топлината му, за пръв път изгряло през разкъсаните бели облаци след толкова студени, мрачни дни. Зимата беше още тук — калта край едрите камъни на калдъръма и както се бе набрала по краищата, изпомачкана, набръчкана, беше все още замръзнала и посивяла от леда, по покривите откъм сенчестата страна се белееха широки късове замръзнал сняг, по стрехите там висяха сребристосиви ледени висулки с обърнати надолу изострени върхове. Зимата беше още тук, но слънцето бе слязло по-близу, бързаше насам и пролетта, усещаше се отдалеко топлият й дъх. Борис Глаушев зави накъм жилището си. Може би ще го съгледа от своя
прозорец Ангелика, макар и по това необичайно време, да може за един миг да зърне лицето й, да срещне погледа й — нищо друго не желаеше и не очакваше той сега, нищо повече не му беше нужно.
Никой не се показа на прозорците на Ангелика, неподвижни висяха белите завеси. Борис влезе в мрачния ходник под жилището си с наново приведена глава, като да се почувствува измамен. Ала тъкмо се изкачи на чардака на горния кат, той се спря със замряло сърце. От стаята на хазаите му излезе Ангелика, току зад нея се показа и Фотина. Той вече отдавна не беше виждал девойката така отблизу, отпреди заболяването й. И като да я виждаше за пръв път — с такава сила се бъхтеше сърцето му в гърдите. В същото време той почувствува с чудна, изумителна яснота, че бяха паднали всички прегради между тях. Това прочете Глаушев и по лицето на девойката, и как иначе, след като бяха мислили толкова дълго един за друг, стремили се бяха един към друг с голяма жажда. Дошла бе сама по себе си една близост без прегради или това беше любовта, която ги беше обладала с еднаква сила, и те нямаше какво да крият повече. Фотина се дръпна зад вратата на стаята си и остави двамата млади сами на чардака.
Ангелика приподигна ръка за поздрав или пък искаше да го докосне, но по-ясно говореха очите й — широко разтворени, каквито бяха, топла, влажна светлина изпълваше дълбините им. Борис грабна бледата, хладна ръка и поведе момичето към стаята си. Лек шемет правеше стъпките му несигурни, изпълваше главата му с далечен примамващ шум, спря се в пресъхналото гърло за един дълъг миг и горещият му дъх. Той затвори вратата на стаята, без да изпуща ръката на девойката, после притисна малката, нежна ръка на гърдите си и обхвана рамената на Ангелика с широко, жадно разперени пръсти. Ангелика се облегна на него от внезапно обзела я премала, сгуши глава на гърдите му, спотаи се. Борис усети по лицето си косата й, вдъхна с упоение проникващия дълбоко възбуждащ мирис на гъстите, пръхкави кичури. Две сълзи, една след друга, парнаха ръката му, както притискаше той нейната ръка. Борис взе бързо, уплашено лицето на девойката между двете си длани, пръстите му потънаха в косата й, той подигна побледнялото лице, виждаха се по