него влажните следи на двете сълзи, в сълзи бяха плувнали и очите й. Дълго се гледаха те така, очи в очи, без думи, без излишни думи. Преминал бе първият порив, изчезнали бяха страстните тръпки в двете млади тела, оставаше в блесналите погледи нещо по-силно, по-трайно, което не можеше и да се насити, не беше и никаква жажда, а беше самата обич — могъща, непреодолима, всеотдайна. Ангелика улови ръцете му и бавно ги свали надолу, без да ги изпуща, после с друга някаква мисъл или да не го оскърби тя се приподигна и леко, нежно докосна с пресъхналите си устни неговите устни, също така, с нежна предпазливост, отпусна и ръцете му, отдръпна се от него. А едва сега започваше тяхната среща. Гласът й прозвуча тих и ясен, леко, свободно изричаше тя своите български думи, както ги бе премисляла отдавна и много пъти:
— Струва ми се, че идвам при тебе от много далеко. Требваше да премина много дълъг път, за да стигна до тебе. Да премина през всичките безкрайни дни и нощи там, у нас, в стаята ми, безбройни часове и дни без тебе, във всекакви тревоги, страхове… — Тя пак не искаше с нищо да го плаши, да го безпокои и току добави: — Това е може би поради моята продължителна болест.
С такива думи започна девойката, но неизреченото беше много повече и Борис го виждаше по лицето й, в очите й, както бяха премрежени от бистра влага. Той я улови пак за ръцете, притегли я към миндера и я накара да седне, седна и той до нея. Долавяйки лека сянка по лицето му, Ангелика рече бързо:
— Ние сега требва да си кажем всичко.
— Да. Всичко. Говори, говори, Ангелика. Виждам, ти искаш да ми кажеш нещо повече. За мене, от моя страна е всичко по-ясно.
Мълчаливо, тъжно поклати глава девойката. Сетне каза:
¦- За тебе, също и за мене… Но ние не сме сами и сме разделени. -No Тя пак помълча, загледана втренчено пред себе си, а той не сваляше очи от лицето й. И сега за пръв път забеляза колко чисто беше изписана всяка чертица по това лице, а това беше младежката свежест на моминското лице или живата сила на здравето, което наново гореше в нейното тяло. Тя продължи с
позатихнал глас, с трудно сдържана горчивина в гласа си: — Непрекъснато мисля за тебе, непрекъснато вървя с мислите си подир тебе, оттам, от моята стая, и сега, докато бех болна, и винаги, където и да съм. Сега и сама дойдох, седя тук до тебе… но ми се чини, че ти си пак много, много далеч от мене и никога нема да те стигна, да се доближа, да тръгнем заедно. Всички са против нас, всичко е против нас, пречи ни и ни прегражда пътя, най-напред най-близките мои люде… баща ми, братята ми и всички други, всички. Да знаят братята ми, че сега съм тук, ще дойдат и ще ме убият. Да знаят нашите гърци в О., с камъни ще ме пребият, с най-грозен позор ще ме очернят. Аз не се боя. Ни от позор, ни от смърт. Питам се непрестанно: защо така, защо? Не върша нищо лошо, нищо срамно. Не мога да намеря отговор и сърцето ме боли. Самото сърце ме боли, макар да знам… гърци, българи, страшна омраза, но аз се питам: защо така? Аз никого не мразя. И не се боя от нищо, боя се само за тебе. Боя се за това, което е между нас. — Тя живо се обърна към него, очите й бяха пълни със същия въпрос, пълни със страх, но и с непреклонна или може би отчаяна решителност: — Кажи ми! Ти знаеш по-до-бре. Откъде иде тая грозна, слепа омраза? Братята ми те мразят, преди още да са чули името ти и нищо не знаят за тебе. Кажи ми, отговори ми!
Борис се извърна, като че ли искаше да се отдалечи от нея, прибра ръце в скута си:
— Ще ти кажа всичко, а ти сама ще разбереш, сама ще решиш. Между мене и братята ти, между всички като нас е тая земя, тая македонска земя, на която сме се родили. С векове е стара нашата омраза, от дълги векове расте. Откакто сме дошли и ние тук, преди много векове. Да, вие сте дошли по-рано от нас. Твоите братя казват: вървете си, тая земя е наша; или приемете нашето име и живейте с него; или пък ще ви затрием, следа и помен нема да остане от вас. Да, вие сте дошли много по-рано, но и ние сме от векове тук и сме много повече от вас. Излизала ли си некога от О.? Вие сте тук, в О., в Костур, Солун, но навсекъде другаде по тая земя живеят много повече наши люде, българи.
— Да. Знам.
Той се загледа в нея, сякаш искаше да чуе още един път отговора й. И продължи:
— Ние се борим, за да я отървем от турско робство. Вашите също искат да я отърват от турско робство и казват: тук е и ще бъде Гърция. Елада. Стара, велика Византия. Ние казваме: тая земя е наша, обща, ваша и наша, елате да се борим заедно! Това е самата истина, чистата истина.