— Аз знаех преди още да те чуя — побърза Ангелика. — В тебе нема омраза и никакво зло. Но вашите убиват наши люде. Моите братя се боят и пазят повече от вашите, а не толкова от турците. Другите от вашите не ще да са като тебе.
— Не, аз не ща да ме разбираш така. Че аз съм по-добър от другите. Аз искам да разбереш най-напред истината, самата истина. Всеко зло между нас иде от омразата между нас. Ние казваме, най-добрите, най-умните между нас казват: тая земя е наша и ваша също. Нека се борим заедно и нека живеем заедно всички, които сме се родили на тая македонска земя. Не си ли виждала наши и ваши, когато са забравили омразата си и ги свързва нещо друго, макар и работата им в чаршията? Ами ето ние с тебе, ти и аз!
— Самата истина, чистата истина. А пропастта остава и се пълни с кръв. — Тя приближи към него лицето си, като че ли се боеше да не би да не я чуе добре: — И ни разделя, мили… мене и тебе.
— Това е, защото не всички знаят истината, не всички я приемат, не всички верват в нея. — И той попита: — А ти, Ангелика?
— Аз… -Тя закима с глава, като дете, което вярва във всяка своя дума и за най-чудните неща: — Аз вервам. Щом ти… Не, не! Вервам и приемам от сърце!
Борис се усмихна на детската й доверчивост, усмивката му беше и малко тъжна — голямата истина не беше стигнала до сърцето на Ангелика; до сърцето й беше стигнала истината, която бе изрекъл той самият. Но за нея, за Ангелика, това нямаше значение. И дали има значение как стига една истина до човешкото сърце?
Сега за Ангелика беше всичко ясно. Защото тя чрез него приемаше всичко и в това беше също нейната обич към него.
В къщата беше тихо. Прозорците на стаята бяха затворени, не се дочуваше никакъв шум и откъм улицата, ни стъпки, ни говор, ни тропот на кола, като че ли минувачите се отбиваха по друга улица. Вратата беше също затворена, те бяха сами в стаята и сякаш сами в затихналата къща, сами в целия град. Борис гледаше девойката, без да мигне. Лицето му бледнееше, започнаха да белеят и устните му, пресъхнали, стиснати, като да задържаше някаква много важна дума. Той задържаше и ръцете си, внезапно оживели в неудържим трепет. Неговите светли очи се изпълваха с гъстосиня мъгла изпод леко и някак удивено приподигнатите вежди. Ангелика виждаше, следеше всичко това, потъмнели бяха още повече и нейните очи, страните й пламтяха, в ъглите на устните й се спотайваше едвам доловима, загадъчна усмивка, която озаряваше цялото й лице, разкриваше го пред погледа му. В тоя час нейните мисли бяха по-ясни, тя не задържаше бликналата в сърцето й сладка радост, малките й тесни ръце, с дълги пръсти, лежаха на облите й колена разтворени, с обърнати една към друга длани. Тя чакаше. Тишината наоколо стана още по-дълбока, те двамата не чуваха и шума от ускореното им дишане.
Ангелика стана. Започваше нещо, което не можеше да се задържа повече. Нозете на девойката се допряха до колената на Борис, тя дигна ръка и я сложи на косата му, да докосне сякаш златистия й блясък, после плъзна нежно пръсти по главата му, както бяха потънали в гъстите къдри — направи това, което винаги си бе мислила и бе желала, когато го виждаше макар и отдалеч. Скочи и той. Колебанието му тоя път продължи само още един миг. Нетърпеливите му пръсти напразно и непохватно се опитваха да разкопчаят блузата й, Ангелика сама я разкопча.
Слънцето грееше насреща и веселият блясък на предпролетния ден проникваше в стаята загасен през спуснатите завеси на прозорците.
XLII
Слънцето се бе изместило и сега на отсрещните покриви светеха двата варосани кумина като бели, проточили се пламъци, но през спуснатите завеси не се виждаха нито белите кумини, нито извишилото се над покривите синьо небе. В стаята неусетно се процеждаше все още далечен предвечерен здрач. Борис и Ангелика
лежаха един до друг на леглото, тя бе сложила глава на изпружената му ръка. Лежаха един до друг, дишаха равно, спокойно, загледани в тавана, ослушани в успокоените си мисли. Борис усещаше върху ръката си тежестта на главата й през дебелия мек сноп на разпуснатата коса, усещаше топлината на тялото й, както бе притиснато до неговото, чуваше току до ухото си равномерното й дишане. Тя беше до него, в него се преливаше топлината на младото й тяло като тих, укротен поток. Ангелика беше негова, сложила глава на ръката му, лежаха те на неговото легло, в неговата стая, на стола близу до леглото беше преметната връхната й дрешка, на пода, току до леглото, бяха мъничките й обувки, допрели острите си носове. Той усещаше тая близост с цялото си същество, но не мислеше за нея. Тя беше в него, както топлината на собственото му тяло, както бодрото му чувство, че е здрав, че диша, че живее. Друго едно чувство сега изпълваше сърцето му, държеше и насочваше мислите му — чувство на безпределно удивление, на освобождение, на радостна гордост. Всичко бе станало просто и хубаво. И бе го направила така просто и хубаво Ангелика. С едно свое движение, с една милувка тя го бе освободила от сковаващото напрежение, от мъчителното вцепенение на един непреодолим свян и някакъв суеверен, предразсъдъчен смут пред чудото на любовта, пред съкровената и тайнствена близост между мъжа и жената. Така бе познавал той допреди малко това чудо, като да беше то някаква мистерия, забулена от недоизказани внушения и дори заплахи, забулена и от мрак, защото трябвало да се извършва скришом, за нея беше срамно да се говори чак и между двамата, които я вършеха и не можеха да не я вършат. Борис бе живял с друга жена, но не беше познал магията на любовта такава, каквато беше всъщност и каквато се разкри сега пред него. Ружа беше като вещ в ръцете му, тя изгаряше от срам и криеше ревниво, с ужас голотата на своето тяло, всеки признак на интимност. Така бе приемал и той самият това като нещо естествено между двама съпрузи. И окованата му любов с Ружа беше някаква нужда, но не и тържествуващата радост на освобождаващото се младо тяло.