Ангелика с такава радост бе наситила сърцето му. Горяха в огън и нейните възмургави страни, бори се и
тя с моминския си свян — бурно, макар и за късо време, — но после очите й се разтвориха срещу него весели, приласкаващи. Тя не знаеше какво трябваше да върши с него, със себе си, но предусещаше желанията му, предизвикваше всяко негово движение и всичко идваше едно след друго, като че ли само по себе си. Тя бе копнеяла за него и още повече през дългите дни и нощи на нейната тежка, застрашителна болест, после все повече, когато баща й застана срещу нейната обич, надигнаха се и толкова други прегради, опасности, а най-много, когато усети как се зараждаха в изтощеното й тяло нови сили, вливаха се в жилите й за нов живот. Докато оздравяваше, растеше и желанието й да го вижда по-често, да бъде по-близу до него, да бъде винаги с него. Реши да влезе в стаята му, да остане поне за малко сама с него, да бъдат те двамата сами, далеч от всички други хора, от всички прегради и опасности, сами между стените на неговата стая. Да го погледа, без да се озърта и ослушва, да си поговори с него с пълен глас. Но тя не трябваше да бърза за такава среща — нека закрепне още повече, нека се изчисти докрай повехналото й лице от мътната бледност на злата болест, нека се избистри погледът й от всички страхове и болки, нека се стоплят и налеят с нова кръв изтънелите й устни. Никога преди не беше се взирала толкова често в студеното, гладко и безучастно огледало. Баща й я следеше, дебнеше я, пазеше я от българина, но той не можеше да стои непрестанно до нейното легло. И кой може да надхитри момичето, което се готви за най-желаната среща с любимия? Само бабичката знаеше всичко, виждаше всичко от своя ъгъл. Не можеше да се сдържа пред нея и Ангелика, не можеше да скрие преголямото си нетърпение. Днес тя облече пред очите на баба си бяла и най-тънка риза. Тревогата в старите втренчени очи я подтикна още повече и тя гласно изрече това, което помисли, когато усети по голото си разгорещено тяло меката, хладна коприна.
— Искам да бъда съвсем чиста, да бъде чист и дъхът на тялото ми. — После, както беше обърната с гръб към старата жена, добави някак вироглаво: — Днес аз ще ида при него. — И продължи: — Днес следобед мама и Дросо отиват на гости у леля Змарагда,.аз пък ще ида у леля Фотина и ще го чакам. Ако имам щастие, той ще дойде.
Бабичката се размърда в леглото си — колко ли можеше да се движи тя, — а очите й все същите, смътен блясък, приковани във внучката, И току проплака с тъничък, треперлив гласец:
— Пази се, сине. Той… той е мъж.
Ангелика рязко се обърна срещу нея. Тънката риза се бе отпуснала до под колената й, матовият сяй на голите, гладки ръце топло тлееше върху бялата коприна, изпод която напираха младите гърди. Лъскав, тежък сноп коса лежеше на рамото й. Сега гласът на старата жена беше една въздишка:
— О, пази се, Ангелика…
— От него ли? — извиха се високо над очите черните вежди на девойката. — Той няма да ми стори никакво зло. Аз го обичам.
Да, тя каза всичко. Бабичката дълго търси под възглавницата кърпата си и дълго бърса двете сълзици, които бяха пропълзели от старите очи. Мила, смешна бабичка! От него ли ще се бои Ангелика? Тя каза защо се обличаше в най-хубави дрехи, защо ще отиде при него, а милата й бабичка се разплака.