Повече я уплаши Фотина, когато Ангелика влезе при нея:
— Ти слушай… Стой по-далеко и не го оставяй да те… да те гали, че ние, жените, веднага ни се подсичат нозете, щом…
Какъв страх беше тоя, който изпита Ангелика от тия думи — някакъв сладостно тревожен трепет, който премина през тялото й. Защо ще трябва да се бои, ако посегне той да я погали? Не копнееше ли и тя поне да докосне златните кичури на косата му? Ангелика тръгна с леки стъпки, когато я поведе той към стаята си. После всичко идваше само по себе…
И всичко беше хубаво. И шеметният вихър, който я понесе, и болката, която спря дъха й, а по-хубав от всичко е тоя тих час, който настъпи като радостно събуждане след преминалия вече сън в наслада и ужас…
Тя намести глава още по-удобно на ръката му, сгуши се по-близу до него:
— Сега знам, че си напълно мой и аз съм твоя завинаги. Завинаги.
Гласът й беше ясен и спокоен. Борис помълча, заслушан в гласа й, сетне и той продума със също такъв ясен глас:
— Ще дойда у вас да те поискам от баща ти, от майка ти. — Той обърна лице към нея и добави усмихнат: — И от баба ти.
— Само тя ще се зарадва, само бабичката ми. Но ти почакай, почакай! Аз ще ти кажа кога. Ще требва аз да ти отворя вратата на нашата къща.
— От кого се боиш най-много?
— Не се боя от никого. Сега още по-малко. За себе си не се боя от никого. Но требва аз да ти разчистя пътя. Иначе ти не ще можеш да влезеш в нашата къща. Те там… нема да те оставят да кажеш и две думи.
— Тогава… ако те не искат, ние с тебе ще заминем некъде и там ще се венчаем. И без техното съгласие.
— Нека да опитаме с добро. Заради баща ми и майка ми. За другите не искам и да мисля. Нека… нека опитаме най-напред с добро.
Тя не каза всичко. Гласът й беше все така чист и спокоен.
Оттатък се отвори врата и се хлопна по-шумно, отколкото беше нужно. Ангелика се изправи, огледа се. Стаята се бе изпълнила със здрач, светеха насреща само прозорците, както бяха близу един до друг.
— Тетка Фотини дава знак — усмихна се Ангелика. После се разбърза: — Требва да си вървя.
— Остани още малко! — посегна към нея Борис.
— Не, не. Докато не са се прибрали нашите.
XLIII
На улицата пред широката порта на българската митрополия Борис Глаушев завари над тридесетина коне и мъски, всички вече натоварени с вързопи, пълни врещи, сандъци. Двама коняри и някакво момче припряно се провираха между добичетата, отваряха си път ту с удар на лакътя, ту с ритник, ту с юмрук по муцуната — проверяваха за последен път въжетата, с които бяха навързани товарите, проверяваха оглавниците, връзките на самарите под издутите кореми. И колкото беше вече излишна тая работа, толкова по-нервно и по-шумно я вършеха двамата коняри, надавайки ненужно сърдити викове по конете или по момчето, което вървеше след тях
с уплашено лице и непохватно се опитваше да им подражава. Край високата стена току до портата гавазинът на митрополията държеше за юздите други два коня със седла; държеше ги той някак поотдалеко — пазеше от добичетата своята гъсто надиплена снежнобяла фустанел а и лъснатите си като стъкло обуща. Натиснал над очите си висок, въз морав фес, гавазинът арнаутин гледаше намръщен с нескрито презрение шумните коняри, натоварените коне, които бяха изпълнили улицата, и ту един, ту друг по-нататък подигаше опашка и изтърсваше на калдъръма цяла купчина лъскави, гладки топки тор или пък шурваше изпод корема на добичето жълта струя пикоч и между нозете му бързо се набираше широка, пенеста локва. В студения утринен въздух над кафявите купчини и жлътналите се локви се надигаше бяла пара, арнаутинът гнусливо стискаше устни и вдишваше острата, кисела воня. Ранните минувачи се промъкваха край отсрещната стена, някои и се поспираха да погледат конете, конярите, наперения гавазин и още повече тежките товари.
Борис влезе в митрополията. Посрещна го Петко, прочутият по целия град слуга на владиката.
— Даскале, ти така ли…
Борис се бе облякъл както всеки ден, сложил си бе само по-здрав и обуща.
— Немам друго за път.
Петко приподигна рамена и затрополи по ходника с подкованите си ботуши. Какъвто беше дребничък, сякаш цял се бе заврял в ботушите, набубурен с дебела шаячна полушубка. Той въведе Бориса при владиката.
Владиката стоеше прав сред стаята. Борис го бе виждал на няколко пъти и само в тържествените му одежди, когато по дежурство бе водил ученици в църква. Сега митрополитът беше облечен за път, с дълга зимна дреха, изпод която едва се показваше расо и обутите му също в груби обуща нозе. Нахлупил бе черна калугерска капа, под която беше скрита дългата духовническа коса, и едрата му глава изглеждаше още по-едра. Той беше над петдесетгодишен човек, почти нисък, широк, застанал здраво на нозете си. Дебели тъмни вежди подпираха челото му, едва показало се изпод черната капа, а в сянка под тях остро, бдително проблясваха големи, също тъмни очи. И под тежката зимна дреха личаха широките, издути гърди, правият му гръб. Гъсто прошарената му брада покриваше половината лице, до леко изпъкналите бледи скули, и лежеше широко на гърдите му. Дълбок, плътен прозвуча и неговият глас: