— Донеси мушамата. Мене не ми трябва. Петко веднага се досети:
— Те, даскалите, се така. Во сичко. На път, по планините тръгваме, а още е, речи си, зима. Къде тъй…
Владиката помръдна пръсти, както се подаваха от широкия ръкав, и бъбривият слуга изчезна от стаята.
— На добър път, господин Глаушев. Бог да ни закриля — рече митрополитът. Той произнасяше отчетливо всеки звук, да каже което беше нужно и както беше нужно, а големите му очи, умни и бдителни, оставаха все същите.
— На добър път, ваше високопреосвещенство.
— Наричайте ме дядо владика. Както ни нарича народът. И е по-практично сега, през време на нашето пътуване. Навярно сте закусил.
— Да.
— Носите ли оръжие, господин Глаушев?
— Да. Револвер.
— Моля ви да го оставите тук, в митрополията. Петко ще го прибере. Като се върнем, ще си го вземете.
— Мене… мене ми е нужен, дедо владика.
— Сега не ви е нужен. Аз тръгвам с кръста, и вие с мене. Не ви е нужно оръжие, щом сте тръгнал с мене.
Влезе Петко, шумолейки с дългата, широка мушама. Глаушев мълчаливо разкопча връхната си дреха, измъкна кожен патронташ, по който бяха наредени лъскави патрони, окачен беше и наган в кафяв калъф.
— Прибери това нещо, Петко.
Слугата му подаде мушамата, пое патронташа. Владиката попита:
— Готово ли е всичко?
— Готово е всичко. Довтасаха и заптиите. Последни. Не са свикнали да стават рано.
Владиката се прекръсти три пъти, бавно, с широк замах, слугата отвори вратата пред него.
Долу, пред портата на митрополията, сега стояха и трима конни заптии, слезли и тримата от конете си. Владиката ги поздрави:
— Сабахаиролсун1… — Той продължи все така на турски: — Ще пътува с мене само един от вас, а другите двама да се върнат. Един стига.
Отговори онбашията2 между тях и някак настойчиво:
— Така е заповядано, деспот ефенди. Трима да сме. Владиката сякаш не го и чу; строго, непреклонно
гледаха очите му изпод дебелите вежди:
— Един стига, казвам. Колкото да се знае, че пътуваме под сянката на негово императорско величество падишаха. Евалла3 на пашата, че ми праща трима, но за моята работа и един стига.
Онбашията поомекна:
— Да отида да попитам барем…
— Не е нужно. Ти сам избери, онбаши, кой ще върви с мене, а другите да се връщат.
Владиката се обърна към гавазина и му кимна да доведе коня. Спусна се и Петко да помага, хвана се за едното стреме. Владиката се дигна твърде ловко за тежкото си тяло и седна удобно, сигурно върху широкото седло. Гавазинът му подаде почтително юздата. Борис Глаушев се качи на другия кон и те двамата тръгнаха надолу по улицата. Последва ги и Петко, също на кон, с възглавничка на самара. След тях подкара катаната си онбашията, сложил дълга пушка на колената. Насъбралите се там люде проследиха мълчаливо с погледи малката дружина на владиката. След някое време по улицата се проточи и върволицата на натоварените коне и мулета, сред продраните викове на двамата коняри. Така бе наредил владиката — керванът му да го настигне далеч от града. Той не искаше да минава през О. като керванбашия, да привлича любопитството на зяпачите, но вече вън от града търпеливо дочака кервана, за да бъде под окото му по дългия път нататък.
Утринният час на тоя предпролетен ден все още не се свършваше, макар да се бе съмнало отдавна. Високите стръмнини на планината току над града чезнеха в мъгли; бяла, гъста мъгла лежеше и по височините на североизток, неподвижна, светнала като огромна снежна преспа — слънцето беше току зад нея, от нея извираше и светлината на новия ден. Не се виждаше и гигантската планинска верига далеч на юг.
---
1 Сабахаиролсун — добро утро.
2 Онбашия — десетиик.
3 Евалла — благодаря, също и поздрав.
Само високо горе светлееше широк кръг бледо небе. Хладният, дори студен въздух тежеше от влага; тъмнееше влажна и земята по голите угари, също през бледозелените ранни посеви от двете страни на пътя. Чернееха се все още голи и разперените гранки на дървесата, но сякаш отдалеко се усещаше напорът на раздвижилите се под кората им животворни сокове. Виждаха се и люде низ полето наоколо, срещаха се и по пътя — надигнали мотики или пък тръгнали с торби за млада коприва. Владиката се поклащаше ритмично на своя кон, умълчан, загледан пред себе си. Мълчеше и Глаушев току до него, само Петко, слугата, малко по-назад, се опитваше да влезе в разговор с навъсения недоволен онбашия. Рядко се дочуваха сега и подвикванията на конЯрите някъде по-назад.