О-ското поле тук се вдаваше като залив между планинските стръмнини вляво и вдясно. Пътниците вървяха доста време през него, между две редици тополи, които се белееха високо нагоре с голите си гранки, неподвижни в застоялия въздух — дълги редици по ниските брегове край пътя, като бели, угаснали свещи. После четиримата конници прегазиха бърз, бистър поток и бавно се изкачиха на един невисок рид — най-далечното разклонение на планинския лабиринт на югозапад от О., закъдето го водеше техният дълъг път. Пълзеше след тях и керванът, като жива броеница по завоите на пътя — поизвърна се владиката да го погледне от височината. Извърна се и Борис Глаушев, позадържа коня си. Слънцето тъкмо се измъкваше от белите мъгли по ридовете насреща. Внезапно подух на топъл ветрец от далечината, сякаш облекчителна въздишка на самото слънце, което бързо изправи огнената си глава. Равнината се разтвори още по-широка в слънчевия блясък, гола, пропита от влага, като бледи, прозрачни сенки се зеленееха по нея покаралите посеви и треви. Блестяха туктам застояли води и по-нататък широките завои на разлялата се река. Виждаше се в далечината и градът, прострял се нашироко в подножията на планината — стена до стена под прихлупени червени покриви, а над тях се издигаха куполите на църквите, белите вкаменени стрели на минаретата, четвъртитата кула на градския часовник.
— Вие какво? — чу се гласът на владиката. — Да не би да искате да се върнете?
— Не, не…
Глаушев припряно подръпна юздата на коня.
Мисълта му наистина бе полетяла назад към града. От няколко дни той пак не беше виждал Ангелика. Завесите на прозорците й бяха все спуснати, затворена стоеше вратата на балкона, враждебно умълчана изглеждаше цялата къща срещу неговите прозорци. Умълчала се бе и Фотина, но Борис не искаше да я разпитва — какви посредници можеше да има между нето и Ангелика след това, което стана? На тръгване тая сутрин той каза на хазайката си.
— Заминавам по работа. За десет или петнайсет дни.
Това беше за Ангелика. Не каза той нищо повече. И тръгна с натежало сърце. Що бе станало с Ангелика? Не ще узнае той нищо за нея през тия десет-петнайсет дни. Градът бе задържал погледа му — редиците светло боядисани стени, куполите на църквите, белите островърхи минарета, които оставаха все по-далеко. Там, в далечината, оставаше и тя…
Заредиха се един след друг голи, високи и по-високи ридища, конниците се спущаха в дълбоки долини и пак се изкачваха нагоре, все по-ясно се открояваха в далечината на югозапад модри планински върхове. Слънцето се изкачи високо и вървеше след пътниците, топлеше гърбовете им. Владиката яздеше мълчаливо, но лицето му се бе разведрило. Мълчеше край него и Борис. Като че ли нямаше и що да говорят те двамата. Дълъг беше пътят пред тях и нека не спират в това слънчево време. Напечената свежа тревичка по изпънатите гърбове на ридовете издаваше ободряващ дъх, весело се белееше туктам по нея измито от дъждовете камъче, червенееха се проядени брегове и дол чинки. Тихо беше. по тая гола, хълмиста местност, не се виждаха ни люде, ни села, още по-тихо беше в дълбоките долини, край разхвърляните купчини саморасли дървеса с разперени голи гранки. Само подвикванията на конярите час по час нарушаваха пустинната тишина, също и монотонните гласове на няколкото звънеца по шиите на конете от кервана. Те ту заглъхваха, изостанали в някой дол, ту звъннаха по-ясно, когато керванът се изкачваше на рида и се проточваше по-близу след четиримата ездачи, които го водеха.
— Слънчице… Толкова рано още. Е… юг — продума митрополитът след дълго мълчание. После се придръпна на седлото, огледа се: — А каква пустош! Няма ли живи люде по тия места?
— Не съм минавал насам — рече Глаушев.
— А пък аз за втори път. Като дойдох най-напред. Трябваше да обиколя епархията си. Казваха ми, че допреди стотина години по тия хълмища е имало вековни гори. Огън ги е унищожил. Земя без стопанин. И водица не е останала по доловете.
— Те и нарочно палят горите. Агаларите — добави Глаушев изтихо.
Онбашията яздеше немного далеко след тях. Петко бе го изоставил. Присъединил се бе слугата към конярите, за да има с кого да приказва.
Слънчевата радост на предпролетния ден не продължи много. Над далечните планински върхове насреща неусетно се бяха надигнали облаци и бързо изправяха нагоре гигантски рамена, гърди, извръщаха към слънцето бели, безоки лица, издуваха гуши и коремища. Плътната облачна маса пълзеше все по-нашироко в сгъстилата се нататък небесна синилка, след нея вървяха тъмнини, потъмняха и планините, погълна ги надигащият се мрак. Дотича оттам и остър пронизващ ветрец — бърз, нерадостен вестител, — а скоро след него с вой връхлетя силен вихър и вече не спря. Слънцето се въземаше срещу надигналата се от запад мрачна стихия, заоблените краища на облаците горяха с ослепително бели пламъци, ала тъмните облачни грамади обхващаха небето все по-нашироко и леденият вятър злобно възпяваше растящото тържество на мрака.