— Късно идваме, със закъсняла милост и помощ, но братската любов е голяма и ще дойде при вас един ден още по-силна, макар сега да се показва късно и по-слаба. — Глаушев слушаше с наведени очи. Селяните слушаха владиката, но гледаха повече в него, научили бяха един от друг, че е от Организацията. Владиката продължи и едва сега събра върху себе си всички погледи, припламнали с нова, по-голяма надежда, с плаха радост: — Вашите братя от свободна България пращат по нещо на тези от вас, които нямат нищо, които всичко са загубили. Но братската любов на свободните ваши сънародници е много по-голяма от това, което ви пращат и което е само видим знак на тяхното състрадание към вас. Кажете сега вие самите кои са най-нуждаещите се между вас, защото туй, което ще ви предам, не може нито да ви облече всички, нито да ви нахрани, нито да събере изгорелите ви домове.
Заоглеждаха се един друг селяците, размърдаха се, зачу се шепот. Ала никой не излизаше да застане пред владиката, да протегне ръка. Тогава Борис Глаушев кимна на селския ръководител и те двамата влязоха между селяците. Борис каза:
— Нека излезат напред децата и жените на убитите, после и тия с изгорените къщи.
Ръководителят след него побутваше напред едно или друго от децата, дваматрима от мъжете, търсеше с очи между жените, заобаждаха се някои и между селяните, посягаха да му помагат:
— Ха ти, Трифуне… Дъмбев, излизай! Марийо, Ано…
Със скрита почуда гледаше владиката как тия люде не се решаваха да излязат напред, колебаеха се и дори се отказваха. Мина доста време, докато се събраха пред него купчина деца, няколко жени, които срамежливо криеха лица под придръпнатите над очите им черни забрадки. Застанаха там, зад тях, и двама от мъжете с извърнати глави — не смееха да погледнат никого, щом бяха дошли да чакат милост. Очите на владиката заблестяха по-силно от появилата се в тях влага. Той също пристъпи и посочи с ръка още няколко от децата, още други две жени и двама мъже, за които никой не каза, че бяха загубили всичко, ала отдалеко личеше по тях нищетата им.
Конярите и техният помощник под шумните команди на владишкия слуга довлякоха два големи вързопа и един сандък. Развързаха ги, разковаха сандъка. Натрупаха на купчини горно и долно облекло, чорапи, обуща; торбички и книжни кесии с брашно, фасул, ориз, захар. Някъде сред струпалите се по-назад селяци се чу плачлив детски гласец:
— Мамо. …. Ами за нас?
XLV
Ходеха те така, под същото мрачно, враждебно небе, в дъжд или срещу студени, яростни ветрове, цяла седмица. Владиката бързаше, не губеше време ни в продължителни почивки, ни при раздаването на помощите, не се отбиваше и да служи по малките селски църкви, където бяха останали църкви. Пътниците и керванът след тях пълзяха най-често по ребрата на високи, стълпени тук планини, по тесни, кривуличещи, каменисти пътища и пътеки, които едва личаха между скалите и горските дънери. Слизаха в долищата, в които се спотайваха селата, по малки долини и неравни поленца с усърдно разорани, насечени от криви межди нивици, прехвърляха високи проходи, в които се събираха и преплитаха планинските стръмнини. Разчуло се бе за тях, та сега идваха да ги посрещат люде вън от селата или ги чакаха селяците по тесните селски мегдани. Така пътниците за един ден минаваха през две и през три села със своята закъсняла помощ.
— Какъв народ!… — започваше на няколко пъти владиката, после и се доизказа: — Не протяга ръка да проси, да моли, не се оплаква, че гладува и мръзне, че са го клали и е горял в огън. Не проклина и съди тези, които са го въвлекли в такава обща и безмерна несрета.
— По тия места, дедо владика, въстанието започна най-рано и продължи най-много. Докато паднаха снегове по планините, та и дивите зверове…
— Вижда се всичко, Глаушев. Няма село без сираци и вдовици. И пак ще кажа: чуден народ! Стои с боси крака в калта, на студения камък, а приема оскъдната помощ с радост, като да не е пренужна нему помощ, а празничен подарък. От България ли, от България ли ни пращат?… Като че ли това е по-важното.