— Ще видим с кого е народът — изправи се с гръб
чак До стената Венчев.
Коте вървеше подир мислите си: — Пък може Да има и кюския… може, комуто требва, и така, хърт! — Той направи с обърнатата си длан движение, като Да отсича главата някому. Оставил бе за миг чашата, грабна я пак с цяла шепа: — Да бехме сръбнали, а, господин Венчев? Пресъхна ми гърлото. Венчев кимна на механджията, който го дебнеше още щом влезе в механата му, и сега веднага се приближи; позатихна и шумът наоколо, загледаха се всички насам, а някои и се примъкнаха към масата на Венчев. Той като че ли нищо не забелязваше. Бръкна с два пръста в джеба на жилетката си и подхвърли две лири. Двете златни монети блеснаха във въздуха и звъннаха на масата. Кръчмарят се пресегна ловко и плесна с тлъстата си шепа върху тях, за да не паднат.
— Дай тук … — не се доизказа Венчев и не беше нужно; не ставаше за пръв път, кръчмарят си знаеше работата с тия свои чести гости.
Той се разбърза ту до тезгяха, ту до незагасеното огнище към предната част на механата, където бяха наредени тенджери с манджи, за да се виждат денем от улицата през прашните и нацвъкани от мухите стъкла на широкия прозорец. В механата се надигна още по-шумна врява, един от мъжете там се лепна към механджията и също — ту към тезгяха, ту към огнището подир него, мърморейки хитро:
— На мене ще казваш какво ще принасяш и от ядене, и от пиене, да се знай, за две лири цела сватба може да се посрещне, ти немой набързо да ги свършиш, мене господин Венчев ми е приятел…
— Ако се свършат, той пак ще даде.
— Ще даде, знам, ама ти не бързай много, со сметка я карай, аз книга и молив ще взема, нема къде да мърдаш.
Всички други се бяха струпали около масата на Венчев и говореха един през друг:
— Господин Венчев… душата си давам аз за тебе! Речи само! В огъня влизам за тебе! Това се казва началник! Той за нас, ние за него! Господин Венчев… само кажи: ей сега ще утепам когото искаш…
— Скрий си пищола, Люто… — изръмжа Коте. — Оружие се вади само за работа. Хайде, стига! — махна той с ръка към всички. -Седайте там по масите си да плюскате. Хайде, къш!
Механджията започна от масата на Венчев, сложи вино, печени меса. Като изпиха по една чаша и Коте наля отново, Венчев се приведе сега по-близу до него и рече изтихо:
— Кибаров е винаги в джеба ми. Но да чукнем гръцкия консул, това наричам аз добра работа.
Коте изпи, без да бърза, и втората си чаша, сложи я предпазливо на масата, огледа я пак и сякаш най-важното сега беше чашата, а не това, което каза:
— Ами ще го чукнем, господин Венчев. Ти само заповед ай.
Венчев се отдръпна от него и отправи поглед някъде над главата му. Големите му тъмни очи се поизблещиха, като да не виждаше добре в замъглената от тютюнев дим жълта светлина на двете ламби, откъм врата му се надигна руменина. Той попита пак изтихо, без да погледне събеседника си:
— Познаваш ли го?
— Познавам го. И Зарчето го познава — посочи Коте с брада своя другар.
Руменината по лицето на Венчев се сгъсти:
— Тия дни проследете кога влиза, кога излиза… тъй, огледайте местото. Да знаем как да я скроим.
Коте не можеше да откъсне очи от чашата си:
— Харно. Лесна работа.
Сега Венчев опря поглед право в лицето му и когато заговори, обърна погледа си към Зарчето, сякаш искаше тъкмо него да убеди:
— Него требва да ударим. Гръцкия консул. Техните паликарета изпобиха нашите селяни по Костурско, Леринско. А ние по главата ще ги ударим. И ще се знае, че ние сме ударили, а не… Кибаров.
Усетил погледа му върху себе си, Зарче се пораздвижи, столът заскърца под него:
— Гавазин има той, консулът. И други пазачи има.
— Вие пък ще бъдете повече от тех, като стане време. Ще вземете и други от тия тука посочи Венчев с глава.- Аз ще наредя и други още да ви пазят, ако стане нужда.
— Ами… такова… Бобев… Той нели е председател — рече предпазливо Коте, без да погледне Венчева Това е моя грижа… Бобев и… Или да не взе ви хваща страх, щом става дума вече за такава работа?
— Мене ли? — подскочи Коте. — Страх! Не ме ли познаваш, даскале!?
— Тхе… — усмихна се презрително в мустаките
си Зарче и не каза нищо повече.
Другите мъже бяха насядали край две маси насреща и веселбата им беше в своя разгар. Надигна се и звънкият, малко женствен тенор на Ицко Касапчето:
Македонийо, ой злочеста, ти, гробница на момците, грабиш жертви се отбрани, плач, ридания на вси страни!
Умълчаха се всички там, заслушани в песента. Горди бяха нейните думи, а мелодията й беше и горестна, и юнашка. Младият тенор звучеше чист и ясен в затихналата механа, с него засищаше душата си всеки от тия млади мъже — касапи, железари, обущари, всякакви други занаятчии и работници, които денем бяха всеки на своето място в чаршията, а вечер Симеон Венчев ги събираше по кръчмите. Но те по всяко време се увличаха в мечти за юнашки подвизи, готови бяха да умрат поне в най-искрените си мисли, готови бяха да заколят и човек с касапския си нож, както колеха и вола на окървавената вада в градската кланица. Сега те всички бяха укротени от песента и тъжни, един там обърса с опакото на ръката очите си и не се срамуваше от бликналите сълзи, но това беше за минута-две — друг един грабна шишето с вино за дългата шия и го прасна с все сила в отсрещната стена. Сега запяха всички и всеки със свой глас, но всеки надуваше гърди с гняв и отчаяние: