— Селската чета излезе ли?
— Излезе. Излезеха и други. Дванайсет души. Нема повеке пушки. Нели скрихме пушките. Така беше заповедано. В планината са пушките.
Отвори се вратата и на другата стая, чу се гласът на владиката:
— Къде искате да ни скриете?
— Е па… — заекна селянинът. — Тука на тавана или… Некъде на по-скришно место. Немаме скривница в селото.
— Глаушев, не може ли да се излезе от селото? Отговори пак селянинът:
— Не може, дедо владика. Хванали са го гърците от сите страни.
— Тогава аз тук ще стоя. Къде… по таваните ли?
— Ще излеза да видя — рече Глаушев.
Той се спусна по стълбата в тъмното. Селянинът го последва.
Вън беше ясна, безлунна нощ. Разбъркани изстрели чукаха рязко и някак звънливо от всички страни на селото, изсипваха се на залпове. Остро пиюкаха и бръмчаха залутани куршуми, ту някъде съвсем наблизу, ту по-далеч. Право насреща, към изходния край на улицата, светваха за миг бледи искри. Небето се бе извишило между тъмнеещите се наоколо планински хребети, в озарените му дълбини тревожно трептяха рояци ярки звезди и между тях, ниско над хоризонта към изток — едрият бисер на Зорницата. Селото тънеше в мрак, едва ще се мерне изгърбил се покрив, разперената сянка на дърво. Някъде, в някои от близките къщи, пищеше обзето от ужас дете, селските кучета лаеха с отчаяна ярост и сякаш срещу всеки изстрел.
Глаушев мълчаливо се запъти нагоре по улицата. Чу се сподавеният глас на селянина:
— Даскале… къде?
Глаушев не отговори. Той се промъкваше край стени и огради накъм изхода на улицата. Тръгна по-отдалеко след него и селянинът. Изневиделица пред Бориса се изправи сянката на селския ръководител:
— Господин Глаушев… Ти…
— Какво става?
— Не смеят да влезат. Държиме ги. Хванахме сички улици. Ще се държим, ама… Много са. Да имахме още десетина пушки…
Той не довърши. Някъде вдясно тресна, разтърси въздуха силен гръм. Бомба.
— Ти се връщай, господин Глаушев — рече бързо ръководителят, приподигайки пушката си. — С нищо не можеш да помогнеш.
И той пак се изгуби в тъмнината. Борис се огледа. Нищо не можеше да се види. Само стрелбата се бе сгъстила от всички страни около селото, като жив някакъв обръч. Редките изстрели на защитниците се чуваха по-наблизу и отделно, като удари върху суха дъска, къси, без отзвук. Тресна нова бомба и пак там, вдясно.
— Да се връщаме, а, учителе?… — промълви умолително селянинът, който придружаваше Бориса. — Нели виждаш… ние с тебе с голи ръце. Не можем да ги спрем. Дано момчетата там… пък дано довтаса и
четата отнекъде. Хайде, учителе! Без полза е да стоиме тука, куршуми свиркат.
Глаушев се върна и мина мълчаливо край него.
„Шт! Шт!“ — забиха се един след друг куршуми в земята наблизу или в някоя стена там.
Борис дочу зад себе си забързаните тихи стъпки на селянина.
Накъм най-отдалечения край на селото се дигна блед пушлив пламък и бързо загасна. Дигна се пак и още по-високо, задържа се, залюля се във въздуха, раздвои се или това беше нов пламък, лумнал до него. Разреди се мракът наоколо, затрептя с далечния огън, показаха се алено озарени кумини, стени, дървеса.
— Ох… — простена селякът. — Къща запалиха.
Пламна и друг пожар нататък. В зарата му се надигна разкривеният покрив на селската църква, ниският купол над него.
— Ами то… и църквата гори! — нададе вик селянинът.
Глаушев влезе в къщата. В тъмното ходниче пред вратата на владиката се чу разтрепераният глас на владишкия слуга, потракнаха и зъбите му:
— Отидохме си, дадаскале!…
— Влез, Глаушев — подвикна владиката през затворената врата на стаята си.
Той се бе облякъл, обул се бе, сложил бе и черната капа на главата си. На широките му гърди лежеше окачен на верижка голям кръст от потъмняло сребро. Едва дочака да влезе Борис, и рече строго:
— Кажете, учителю, на вашите хора да не стрелят.
— Селяните вършат което е нужно, дедо владика. Защищават селото си.
— Да не стрелят. Гърците идват за мене и аз самият ще ги посрещна тук. Къде е онбашията?
— Онбашията? Не знам. Нема го никакъв. И той изпълнява, както знае, своята длъжност. В съседното село, на един час път оттук, има гарнизон от осемдесет души аскер. Преструват се там на глухи. Мюлязиминът им се разхожда с гръцкия владика и сигурно всичко е предварително наредено.
— Даже и така да е. Аз ще ги посрещна както трябва и с бога напред. Те няма да ме уплашат.
— Дедо владика… те влизат по всички села в тия
южни околии. Палят, убиват. Искат да сломят нашия народ, да му внушат страх и трепет, да го подчинят на волята си. Да го накарат да се откаже от името си, И сега наверно искат и на вас да покажат силата си. Защо ме накарахте да си оставя револвера? Ще стоим тук и ще ги чакаме да ни уловят като в капан