Владиката хвана с цяла шепа кръста си, дигна го срещу Бориса:
— Ето вашето оръжие, щом сте тръгнал с мене.
— Аз се надевам повече на друго. Дано… дано да е некъде наблизу Караджата с момчетата си.
— Кой е този… Караджата?
— Окръжният войвода.
Владиката втренчи в него поглед, големите му строги очи просветнаха насмешливо, но гласът му беше същият:
— Свободата не ще екзарх, иска Караджата,
— Да, дедо владика. — Глаушев бързо пристъпи към вратата, после рязко извърна глава и рече през рамо: — Елате да видите поне какво става вън,
Той не дочака владиката и дръпна вратата след себе си.
Къщата, изпълнена със заглушителния ек на стрелбата отвън, тънеше в мрак. Само под вратата на владишката стая светлееше бледа ивица. Глаушев слезе опипом долу. Входната врата беше затворена. Чу се наблизу плахият шепот на стопанина на къщата:
— Ти ли си, учителе? Къде пак?
— Отвори.
Вън го пресрещна сгъстилата се още повече стрелба. Селските кучета продължаваха да се надпреварват с разбъркания пукот. Сега пукаха пушки и някъде по-наблизу. Нататък димяха и други два пожара. През мрака се процеждаше бледо, червеникаво озарение. По-близките къщи наоколо се притайваха с тъмни прозорци, гробно затихнали. Чуваха се припрени, разпокъсани викове, женски писъци, ала трясъкът на стрелбата, кучешкият лай отеднаж ги сподавиха. Тресна, разлюля въздуха още една бомба, а преди това се видя мигновеният й синкав блясък право насреща, към горния край на улицата и вече по-близу. Нападателите бяха навлезли в окрайнините на селото.
Борис Глаушев стоеше до отворената врата на къщата, чувствуваше се уморен, отпаднал и би опрял гръб
на стената, но му беше студено и не се решаваше да се опре на студената стена. Усещаше в тъмното, че наблизу, току до прага на зейналата врата, стоеше и стопанинът — чуваше го как диша с отворена уста. Виж с какво се занимаваше умът му! Но това беше неговата душа, която се ловеше за всяко нещо, като дървото с корена си в земята, с най-тънката си жилка. Да можеше да върши нещо, да направи нещо или да извика! Не можеше нищо да върши с празни ръце и как би викал в тая оживяла, настръхнала нощ, ведно с лая на селските кучета?
Тук ще стои, тук ще чака, за да не могат да кажат, когато дойдат, че е побягнал, че се е скрил в стаята си. И с нищо няма да издаде своя страх, умората си, каквато и да е слабост, с нищо няма да ги зарадва. Това ще направи той срещу пушките им. Като усещаше, че всичката му кръв се бе събрала в сърцето, че лицето и ръцете му бяха изстинали, възбудено разтърка с две ръце лицето си, да го стопли, да заличи от него бледността, която чувствуваше като нечистотия, полепнала по бузите му. Така ще ги посрещне, така ще застане срещу пушките им. Той беше пак на тоя шеметен връх, на тоя предел — нататък започваше непрогледният мрак на смъртта. Само да се задържи здраво на нозете си, ръцете му да не треперят, погледът му да бъде ясен, главата му — изправена. Да падне от препълненото му сърце това огромно бреме, да се стопи леденият обръч, който го опасваше, спираше дъха му. Такава сила му беше нужна и ще дойде тя, ще бликне в самото му сърце. „Да, мамо, ти си ме родила мъж. Татко, погледни сина си. Ангелика… не ме забравяй! Ти оставаш там, където е хубавата светлина, където е освобождението, където е животът и неговата сладка радост. Аз стоя на предела и пред мене е черен, непрогледен мрак. Но аз съм мъж, ще стоя тук, дотук ме довеждат не за пръв път моите мъжки мисли и дела. Сега… само това е нужно — да ги посрещна с ясен поглед, да стоя здраво на нозете си, ръцете ми да не треперят. Ами владиката ми взе револвера и ръцете ми са празни сега…“
Небето се бе извишило още повече, звездите бяха избледнели. Сиянието на пожарите чезнеше ниско над селото ведно с белите пушъци, които бързо се разтапяха в здрачните висини. Бледа, едвам доловима светлина бе пропила нощния мрак и прииждаше все по-силна. Съмваше се, а стрелбата наоколо се сгъстяваше, приближаваше се още повече от всички страни.
Не, не… Това беше друга някаква вълна от изстрели. Идеше от по-далеко, през пукота по улиците на селото. Ето пак! Далече оттатък глухо ехтяха залп след залп.
— Караджата… — промълви с разтреперан глас Глаушев.
Близу до него се чу и плахият, хриплив говор на стопанина:
— Да не им иде помощ… Може пък да е аскерът. Може да са чакали турците да се раздени. Дай боже да са турците. Ех, господи… Да чакаш от християни турци да те куртулисват!