Не каза нищо владиката. Мълчаха и всички други там. Някой се изсекна в шепата си. Селският свещеник не изтрая — уплашил се бе от общото мълчание и започна бързо-бързо, поприведен към ухото на владиката:
— Не са само тия. Има още шест души. Ей сега умре един, со щик ударен. И не е за пръв път това с нашето село. И по всички села тук по нас, владико свети, влизат убиват, палят…
Голямата глава на владиката все повече натежаваше към гърдите, но той и сега нищо не каза.
Като че ли мина внезапен вятър през людете. Заозъртаха се, зашепнаха. Пръв се извърна Борис Глаушев, В двора бе влязъл Караджата — окръжният войвода. Спрял се бе там с манлихера, опряна на земята. Стояха зад него и двама четници, също с пушки в ръка. Чу се високо гласът на войводата:
— Такъв късмет ще имат поне: владика да ги погребе.
XLVII
Вечерта, след като прекара няколко часа с Бориса Глаушев, Ангелика излезе от стаята му, обладана от дълбоко спокойствие, което чувствуваше и с душата си, и с тялото си като нещо осезаемо. То беше и една непоколебима смелост, непреклонна решителност. Още щом излезе от стаята на любимия, тя почувствува, че сега ще й са нужни тъкмо смелост и решителност. И беше спокойна — те бяха в сърцето й. На чардака я пресрещна Фотина. Изпаднала бе в някакво безумство стопанката, махаше ръце, сякаш да се нахвърли върху момичето, лицето й се бе разкривило, очите й — да изскочат от дупките си, сълзи на поточета течаха от тях и размазваха червилото по бузите й. Не можа да свърже веднага и приказките си Фотина, в гръцкия си език бъркаше ш български думи:
— Що стана… що направи! Ангелика! Ти! Никога не бих повярвала, че ти… Толкова време сами! Ще ти го кажа направо: аз не съм дете, сещам се. Стоите затворени вътре, мълчите, не се чува дума. Знам що става. Ами сега? Ами сега! Братята ти, баща ти, ще ме заколят. Всички гърци в О. против мене. Жива ще ме изгорят!
Ангелика я слушаше търпеливо, но нямаше какво повече да слуша.
— Успокой се, лельо Фотини. Не викай. И мълчи ей за всичко, мълчи си! Кой може да узнае? И не е станало нищо лошо. Каквото и да стане най-после, аз сама ще си отговарям. Пред когото и да е. Сбогом, лельо Фотини. И мълчи си, мълчи си!
Тя забеляза още от прага на портата, че по улицата бе започнало вечерното раздвижване. Нищо. Прекоси улицата. Поздрави две съседки, които чакаха да видят какво ще каже, какво ще направи. Чу ги как зашушукаха зад гърба й, захихикаха в един глас. Нищо. Тъкмо да прекрачи прага на бащината си къща, пред нея се изправи Димитрис. Лицето му беше леко побледняло, очите му я гледаха като замръзнали. Отстъпи една крачка, пусна я да влезе. Попита я тихо, с пресъхнал глас:
— При него ли беше?
Ангелика помълча само един миг. После кимна с глава:
— При него.
— През цялото време?
Тя пак кимна с глава. Лицето на Димитрис побледня още повече, ала очите му, бялото на очите му като че ли започна да червеней. Той продължи, без да повиши глас:
— Издебнала си, когато мама и Дросо не са вкъщи. — Мама не би ме пуснала, а какво да кажа на Дросо?
— Сега аз ще кажа на всички.
Ангелика не се помръдна, не трепна дори с очи.
Той занемя. Задъхваше се. Широките му ноздри потреперваха и шумно поемаха въздух. Виждала го бе Ангелика и друг път в такава възбуда. Нищо.
— Ела с мене! — рязко се обърна той и я поведе към стаята си, на долния кат, откъм градината зад къщата.
Пусна я да влезе, влезе и той, внимателно затвори вратата. Стаята му тук беше някак по-отдалечена от другите стаи в къщата — да бъде по-далеко и от погледите на домашните му. Най-вече поради неговата работа в гръцкия комитет. Такъв беше и целият му живот — някак затворен и в много случаи по-далеко от другите.
Ангелика отдавна не беше влизала в тая стая. За чистотата и реда в стаята се грижеше майката — кира Ксантула Милонас — и още повече нейният обитател — Димитрис. Той рядко допущаше тук Дросо или Ангелика. Стаята беше наредена с вкус и дори с изящество. В ъгъла до единия прозорец беше сложена неголяма писмена маса от орехово дърво, в другия ъгъл беше леглото, също от
изкусно изработено дърво и с винаги опната тъмночервена, копринена покривка. Димитрис не даваше на приятелите си да сядат на леглото му и те свикнаха, не се и решаваха да се докоснат до него. В стаята имаше две плюшени кресла, нови виенски столове — гостите да заповядат; леглото е свещено място и принадлежеше само на стопанина му. На стената висеше само един портрет на Павлос Мелас тежка позлатена рамка. В ъгъла зад писалищната маса беше изправен тесен шкаф, също от масивно дърво и добре заключен, с две тайни, хитро покрити отделения в него. Всеки предмет беше на определено, постоянно място и блестеше от чистота. Цялата стая беше пропита със застояла миризма на тютюнев пушък -самият Димитрис Милонас не пушеше, но търпеше тая слабост на приятелите си, които прекарваха с часове при него, винаги само по комитетска работа.