— Седни — каза Димитрис на сестра си и сам седна на стола до писмената маса. Ангелика не седна и той продължи, като да не забеляза това: — Докъде си стигнала с него?
— Бих ти отговорила, че това не е твоя работа, но ти си ми брат и… ще ти кажа: аз ще се омъжа за него.
Той усети в думите й нещо повече от това, което чу.
— Питам те: докъде си стигнала с него… Той… докосвал ли се е до тебе.
— Приличните хора не говорят за това със сестрите си.
— Мене пък всичко мие ясно. Очите ти те издават, макар да ме гледаш с такова безсрамие.
— Кажи ми защо ме доведе тук.
— Далече си отишла ти и може би… Може би до самия край.
— Аз съм като тебе: първото момиче, в което се влюби, ти обяви за своя годеница и всички знаем, че тя именно ще ти бъде жена. Никоя друга. Ала ние само дотук си приличаме с тебе. — Тя се усмихна само с устни, очите й гледаха строго, дори предизвикателно: — Ами… Димитрис… дали си прегърнал годеницата си поне един път досега?
По невисокото му, твърдо чело изби влажна руменина:
— Сега пък аз ще ти кажа: не се ли срамуваш от приказките си? Разкриваш се не такава, каквато…
Ангелика изви омекнал поглед към прозорците, дето гаснеха последните светлини на деня, и побърза да @дог пълни:
— И самата аз се виждам по-друга. Ти няма и да ме разбереш, какъвто си строг и… много последователен. Сега аз съм по-добра, по-богата, всичко ми е по-ясно, по-лесно. Сега аз съм по-силна. И всичко иде от него. Всичко добро. Той…
— Ти знаеш ли кой е той? — прекъсна я Димитрис и тя го погледна сякаш учудена от гласа му. Димитрис продължи: — Той е член на техния окръжен комитет и праща убийците на твоите сънародници, които падат по улиците на О. Това ли е доброто за тебе?
— Не. Не. Той не праща, не може да праща убийци. И после… тая ваша борба… Падат и техни хора. Кой им праща убийците? Аз искам да бъда далече от всичко това. От тая вражда, от тая кървава омраза.
— Не можеш да бъдеш далече, щом си гъркиня. И ако си добра гъркиня.
— Добра гъркиня значи…
— Внимавай!
— Добра гъркиня значи да обичаш народа си, отечеството си, да си готова дори да умреш за тях. Това знае всеки. Още в училището…
— Има още, още. Значи да се бориш за величието на своето отечество, за неговото пълно освобождение, за възкресяването на неговата слава. Значи също да мразиш до смърт неговите врагове, да се стремиш да ги обезвредиш и омаломощиш, да ги унищожиш, ако е нужно.
Ангелика се озърна: в стаята беше вече почти тъмно. Тя се загледа пак в светлеещите прозорци, помълча. Сетне попита:
— Ние живеем в О., в Турция, и кое е нашето отечество?
— Нашето отечество е Гърция, но за нас и тук е Гърция.
— Той казва: Македония е наше общо отечество. На всички, родени на македонска земя: гърци, българи, турци, власи.
— Евреи, цигани… Глупости! Говориш глупости, не виждаш ли?
— Димитрис… Тук, в Македония, българите са много повече от нас. Но той казва: Македония е наше общо
отечество. Той е по-справедлив. И защо ние, гърците, да не кажем също, че Македония е наше общо отечество, на всички, които живеят в нея? Тогава няма да се мразим, ще вървим заедно и ще се борим заедно.
— Той те е осакатил. Той те е отровил. И за това сега аз го мразя сто пъти повече.
Тя обърна отново поглед към него — меко, тъжно просветваха в здрача големите й очи. Тъжен, отпаднал беше и гласът й:
— Какво говориш, Димитрис… Ти си много умен, но има неща… ти просто обезумяваш. Гърция… Българите… Не можеш ли и за тия неща да говориш умно, спокойно? — Тя пристъпи, опря длани на писмената му маса, гласът й се изясни: — Като него. И ако за това го мразиш повече, ти ме приближаваш повече към него и ме отдалечаваш от себе си. Аз искам да бъда щастлива, радостна, а той… той ми дава всичко, което ми е нужно. Освобождава ме от всичко, което ме измъчва, което ме наскърбява. А ти — плъзна тя към него тесните си длани, които се белееха нежно в здрача, върху тъмното дърво, — ти ме заплашваш дори с Гърция. Той знае, че съм гъркиня, и ме обича, а ти искаш да го мразя, защото съм гъркиня. С него ми е всичко по-ясно, тебе, брате, не те разбирам.