Той скочи и каза със заглушен, съскащ глас:
— Иди си! Иди си или… ще те ударя. Ще те убия! Ангелика го погледна мълчаливо, обърна се и излезе от стаята.
След вечерята тримата Милонас — Костас Милонас и двамата му синове — влязоха в гостната стая на горния кат. Дълго се чуваха гласовете им зад плътно затворената врата на тържествената стая. Жените ходеха умълчани, всяка по работата си сега, преди лягане, ослушваха се накъм гостната стая. Само Ангелика знаеше що става там. Най-сетне вратата се отвори и гласът на Димитрис се чу низ цялата къща:
— Ангелика!
Нямаше защо да крещи толкова — Ангелика очакваше да я повикат. Тя влезе в студената мрачна стая. На кръглата маса в средата гореше ламба с мътно оцветен глобус, мътно лъщеше коприната на покривката. Там бяха седнали бащата Милонас и по-големият му син Ставрос; старият човек беше наметнат с някаква връхна дреха. Димитрис стоеше прав до масата. Край стените и в мрачните ъгли се спотайваха мебелите — тежки, неподвижни и като че ли цяла тълпа в стаята. Девойката виждаше и знаеше, че от стените я гледаха всичките живи и мъртви роднини на семейството Мило-нас, всички славни герои на Гърция, още по-строги в своите тежки, позлатени рамки. Тя потърси погледа на баща си, но старият като че ли се криеше в мътната светлина на абажура. Сепна я твърдият, студено тържествен глас на Димитрис:
— Ние знаем всичко. Ето тук и татко. Слушай и запомни добре какво ще ти кажа: от днес нататък, от тоя час, ти ще прекъснеш всякакви връзки с българина отсреща. ВсЯкакви връзки! Да не си посмеяла дори да го погледнеш и да не се мярваш вече пред очите му! В противен случай той ще бъде убит. За няколко дни. За ден или два. В това можеш да бъдеш напълно сигурна.
Пламъчето на ламбата, затворено в стъкления глобус, тихо съскаше. Загледана някъде пред себе си с огромни очи, Ангелика промълви:
— Сигурна съм. — И добави: — Ти ще пратиш някого…
— Ще пратя!
— А можем и ние самите да го убием това мръсно куче! — викна, протегнал врат към нея, Ставрос, по-старият й брат.
— Вярвам.
— И да знаеш — продължи Ставрос Милонас, — да знаеш, че ние тук вземаме твоята работа в ръцете си. Бяхме те изпуснали, разглези се ти, глупачка такава. В скоро време ние ще ти намерим мъж, няма да те оставим да ни позориш пред целия град. Чу ли добре?
— Чух.
— Хайде излизай сега! Ангелика излезе.
XLVIII
Тя влезе като сянка в стаята си. Затвори вратата безшумно — нямаше сила в ръката й, да я затвори по-смело. Посрещнаха я старите, насълзени очи на баба й, която лежеше на постоянното си място в ъгъла и я очакваше. Старата жена видя нейното побеляло, отслабнало лице, чернееха се само леко приподигнатите дъги на веждите й, спуснатите, преплетени мигли. Ангелина и сама за себе си беше като сянка — не усещаше ни собственото си тяло, ни колебливите удари на замрялото си сърце, изпълваше я някаква пустош. Неясен, далечен се чу плачливият глас на старата:
— Забави се много тая вечер, Ангелика… Откога те чакам…
За нея най-щастлив бе часът, когато вечер внучката и се прибираше в общата стая и те оставаха сами за през цялата нощ. Самичка, старата жена се боеше от мислите си, от близката смърт, от нощната тишина и мрак. Ангелика прогонваше всичките й страхове. Но сега старата я проследи с голяма уплаха как мина тя до леглото си, отпусна се там с премалели ръце в скута, дигна блуждаещ празен поглед. Бабичката се раздвижи в своето легло насреща, доколкото можеше да се движи, опита се да се приподигне:
— Какво ти е, чедо? Какво е станало?
Ангелика свали поглед към нея. Просветна погледът й — връщаше се девойката отдалеко към себе си. Старата се изправи с неочаквана сила, седна на леглото. Ангелика промълви:
— Аз им казах: добре, чувам. Разбрах всичко. — И отеднаж проплака: — Бабичко, мила бабичко! Те ще го убият!
— Кой, чедо? Кого ще убият?
— Бориса ще убият. Димитрис ще го убие, Ставрос.
— Ах, боже…
Уплаши се още повече старата жена. Огледа се — как да помогне, с какво да помогне на Ангелика? Да, Димитрис и още повече Ставрос… Люти бяха те, гневливи, виждала ги бе тя и с оръжие.
— Ами ти кажи му, чедо… Да се пази, да иде някъде.
Ангелика не я чу, но тя също мислеше за спасението на своя любим:
— Аз вече не мога да го виждам. Никога вече няма да го видя. Ако само подигна завесата на прозореца и погледна нататък и ако ме види Димитрис, те ще го убият. Аз няма да се приближавам вече до прозорците, ще държа ръцете си — преплете, стисна тя своите бледи, внезапно оживели ръце. — Цяла ще се вържа, да не мога да ставам, ще потъна някъде, ще изчезна.