— Но ти заключи отвътре вратата! — зарадва се на своята доеетливост старата. — Заключи и си гледай. И аз ще пазя!
— О, бабичко, мила бабичко… Те ще следят. Те сега навсякъде ще ме следят, те и него ще следят.
— Ти пиши му писмо! Писмо му пиши. Да знае. Дай го на Фотони. Аз ще я извикам да ми разтрие краката.
— Никога вече Фотини няма да влезе в нашата къща. Старата жена въздъхна. Не можеше да помогне на
внучката си, нямаше сили, с нищо не можеше да й помогне. Само със сълзите си. Ангелика беше самичка. Ангелика говореше със себе си:
— Сега той ще ме търси. Ще ме чака. Ще стои на прозореца. Ще хода по улицата. Ще стои пред портата насреща, ще се спира под нашия балкон нощем. Ще чувам стъпките му, когато излиза и когато се връща. Ами, бабичко, той ми е мъж! Той е мой мъж и аз съм негова жена.
— Що каза, сине?
— Няма да ме види никога. Аз мога да доведа убийците му с един свой поглед, с едно подигане на завесата. Тук ще стоя затворена и ще го пазя. Ще кажа на Димитрис, че никога няма да погледна българина, няма да се мярна пред очите му. Проклетият Димитрис Проклетият Ставрос! И всички — като тях, убийци като тях!
— Недей, Ангелика1… Те ти са братя.
— Братя… Една и съща майка ни е раждала, еднаква кръв тече в жилите ни. А от тях ми иде най-голямото зло, иде отрова, иде черна омраза, смърт. Аз не ги разбирам с техните вражди, с тяхната гордост, с тяхното величие, с тяхната омраза към другите, които не е от нашата народност. Не ги разбирам и не искам да ги разбера. Тяхната гордост ме измъчва, задушава ме, унижава ме, кара ме да се срамувам. Каква безсмислица! Само заради едно име, само заради някаква празна слава, от някаква алчност за надмощие такава бясна омраза, толкова човешка кръв, убийства всеки ден. А той, бабичко… — усмихна се отеднаж Ангелика, умилно, сякаш през сълзи, гласът й се пречупи, омекна, позатихна. — Той не ми е брат, той е от чужда кръв, но ми е помил от родните ми братя. С него ми е винаги хубаво, искам да бъдем винаги заедно, искам да знам всеки миг гкъде е той, какво прави, -какво мисли, мисли ли за мене. Той освободи сърцето ми от всичко., което разяжда отвътре като отрова, което ни плаши, което ни прави зли и завистливи. Аз обичам всички и никого не мразя. Дори и… Димитрис, и Ставрос, макар… макар да ги проклинам в тоя черен час. Такава ме направи той, моят Борис. Борис… Българинът. Врагът. Ти знаеш ли, мила моя бабичко, колко умен е той, колко добър е той, Борис, моят българин?
— Трябва да е добро момче, щом…
— Той казва: ние, гърци, българи, не бива да се мразим, а трябва да си помагаме. Тая земя е наше общо отечество.
— Ами те, българите — подзе неуверено старата, — те, чувам, също убиват, убиват от нашите.
— Не! Той не! Той не убива, той не е убиец, не праща убийци. Димитрис лъже. Моя българин се бори против турците. Знам аз, виждам го какъв е. Той самият ми каза, от устата му го чух: тая земя е…
Влезе госпожа Ксантула Милонас, тихо затвори вратата. Тя всичко вършеше тихо, неусетно, бързо. Беше мълчалива, винаги заета с нещо. Къщата й трептеше от чистота, готвеше вкусни гозби, сама месеше хляба за людете си, сама уши панталонки на Ригас, изплете му хубави чорапки за Великден. Ангелика и Дрооо вървяха след нея, да й помагат. Ще каже само двете най-нужни думи; усмивката й преминаваше като далечен лъч по лицето й. Беше слабичка, бледа — Ангелика знаеше, че постоянно я болеше стомах. Или кир а Ксантула Милонас може би все още скърбеше за умрелите си деца. Или пък… такава се е родила и така живееше сред людете. Влезе, седна на леглото до Ангелика, взе ръката и. Ангелика сама примушна изстиналата си ръка в нейната.
— Баща ти, Ангелика. Ще умре от мъка.
— Не, мамо, никой няма да умре. Аз вече казах, обещах да не го виждам. И ако трябва някой да умре, това ще…
Ангелика прехапа долната си устна, мигом наведе очи. Не се реши да се доизкаже, уплаши се от страшната дума. С уплашени очи се загледа и майка й в нея, побърза да каже:
— Добре, дете, добре! Ти винаги си била разумна. — Посегна, погали наведената млада глава, бухналата коса, разделена с прав, бял пътец. И се насърчи, не по нрава си: — Сгрешила си, но ти всичко ще поправиш. Знам. Иди кажи на татко. Той не спи.
Ангелика се придръпна, бавно изтегли ръка от ръката на майка си. Протеклите сълзи отеднаж бяха секнали, блестяха само по бузите й.
— Мамо… Мамичко. Не съм сгрешила, не съм направила никому зло. И ти ли ще ме съдиш?
Те говореха за пръв път така открито за… грешката на Ангелика. Майката отдавна бе забелязала нарасналото смущение у девойката, признаците на пробуждането в нея и си бе мислила: порасна Ангелика, стана жена и може би си харесва вече някого. Както всички девойки, както и тя на своето време. Ангелика стана по-придирчива към облеклото си, започна да се застоява пред огледалото, променяше се бързо лицето й, погледът й, движенията, походката, цялата й външност; гласът й зазвуча по-мек, по-топъл; бавеше се сама по стаите, усамотяваше се; умълча се, укроти се още повече. Всичко идваше по реда си и всичко ще проличи с време — Ангелика не умееше и да се прикрива. Госпожа Ксантула Милонас бе дочула за българина отсреща, дошли бяха съседки, роднини да й подмятат, но тя пресичаше лукавите им приказки и повече вярваше на щерка си. А ето сега… Излъгала се бе тя тоя път. Ангелика бе отишла далеко, много далеко. И всичко трябваше да се поправи, веднага да се поправи.