— Съдя те и ще те съдя, Ангелика. Ти си ми умна. Сама си помисли. — После каза: — Иди сега да успокоиш баща си. Нели знаеш колко те обича? И с братята си… не се противи. Хайде.
Тя вече нямаше да изостави щерка си, нямаше да я изпуща от погледа си. Вярвала й бе премного, забравила бе, че е все още аджамия, пък и как да допусне човек подобно нещо за такава умница! Сега всичко ще са поправи и как иначе — грешката се виждаше ясно, голямата грешка. И самата Ангелика ще я види, ще се отворят очите й. Хайде, дъще.
Ангелика стана, извади нова кърпичка от своя, стъкления долап, обърса очите си, оправи си косата. Добре, добре. Нека засега така да бъде. Да има и тя време да
помисли как ще бъде по-нататък. Заради него, заради Бориса. Да отдалечи от него всяка опасност. Тя излезе. Майка й остана в стаята — да поразпита старата, да я научи какво да прави занапред.
В полутъмното преддверие Ангелика забеляза снаха си Дросо. Видя как проблеснаха очите на снахата, остро, студено, срещу светлината на затегнатата ламба; и лицето на Дросо беше някак удължено. Не си продумаха нищо. Ангелика влезе в спалнята на родителите си.
Полъхна я познатият мирис: някак топъл, приятен, успокоителен. Докато беше малка, и тя спеше тук, с баща си и майка си. Тук й беше най-добре. Тук тя не се боеше от нищо. Сутрин хитро се смъкваше от креватчето си, покатерваше се на големия креват и бързо се мушваше между двамата, през главите им с босите си крачета. Бащата винаги се преструваше, че го е събудила от дълбок сън, а на нея й беше много смешно престорено сърдитото му лице с разрешените мустаки. После той сам я скриваше под йоргана, притискаше я до себе си. Зимно време мама ставаше да запали печката, а вън, зад проворците, беше още тъмно. Черната лъсната печка в ъгъла започваше да буботи, по тавана заиграваха весели светдинки.
— Татко…
Костас Милонас седеше на широкия стол до общото съпружеско легло, което беше вече приготвено за спане. Подпрял бе лакти на колената си, присвил себе, навел бе глава, с коса гъсто прошарена, разредена на темето. Тя се прилепи към него, обхвана отпуснатите му рамена.
— Да си поговорим, татко.
Той се изправи, свали ръката й. Очите й отеднаж се изпълниха с влага — толкова измъчено, състарено беше лицето му.
— Да поговорим… — промълви той глухо, без да я погледне, и като че ли продължи гласно собствените си мисли: — Но какво има да говорим? Ти си направила. … не мога да повярвам. Не бих повярвал, но ти сама си признала и призна. Ти ме уби. Опозори всички ни. Какъв срам!
Ангелика видя, че той беше много далече от нея. Дошла бе да го поуспокои, ако може, да поиска подкрепа от него. Кой друг би я разбрал, би могъл да й
помогне? Ала в тоя миг той не беше същият, какъвто е бил винаги към нея, какъвто го знаеше. За пръв път го виждаше толкова чужд, толкова далечен. А гой и не знаеше всичко. Тя не можеше да говори повече с него, не можеше да му каже нищо повече, да му каже всичко докрай. Може би наистина би го убила. Виждаше се. Тя оставаше съвсем сама и между най-близките си люде. Не стигаше до нея нито кротката, спокойна обич на нейната майка, нито дълбоката, макар и сдържана бащинска обич. Майка й беше твърде самоуверена в своята снизходителност, а с баща й сега я разделяше неговата чест, неговата гордост. Да бяха знаяли те двамата цялата истина, всичко би било още по-лошо. За тях двамата, не за нея. За нея тая истина не беше страшна, не беше грях, не беше позор. Тя бе извършила това, което не можеше да не извърши. За себе си и още повече за него, за своя любим. То беше непреодолима нужда на сърцето й. Беше нейно право и нещо съвсем свое. Никому, никому не беше сторила зло, не бе помислила да стори зло. Та във всичко това беше нейната любов!
Тя се поотдръпна от баща си. Както беше вече разделена от него, както беше сама сред най-близките си, както беше изоставена. Ала все пак останала бе в сърцето й нейната обич към баща й, нейната милост към тоя измъчен стар човек. Гласът й беше тих, спокоен, ясен: