— Няма да го виждам вече, татко.
Той обърна към нея широко разтворени очи, пълни с надежда — същите негови мили очи. Ала в следващия миг дебелите му вежди се сключиха, тъмната им сянка падна върху погледа му. Още по-строг и дори гневен прозвуча закрепналият му глас:
— Ха! Разбира се, че няма да го виждаш. Да не ек посмяла!
— Лека нощ, татко.
Отговори ли й той? Ангелика не чу.
Върна се в стаята си. При своята бабичка. Само тя не беше я изоставила, милата, безпомощна старица. Но и тя, и тя:
— Ти помисли, чедо… Добре помисли. Да не те излъже. Чужд човек!
— Ти никога не си го виждала, бабо.
— Не съм, щерко. Но ти помисли. А в тебе няма лъжа. Ти от сърце се привързваш.
— Каква лоша дума, бабичко! Лъжа.
Ангелика вече не я слушаше, не я виждаше. Сега тя беше там, при него, в стаята му. Не беше го виждала никъде другаде. Само там, в жилището му, и долу, на улицата между двете къщи. Това беше истинският неин свят, откакто го бе усетила в сърцето си. За нея тоя свят беше много широк, много светъл и богат, в него беше всичко най-хубаво, което можеше да й се случи, което можеше да види тя или да помисли, да пожелае. Когато влезе за пръв път, крадешком, в неговата стая, видя там и целия му живот. Леглото му, масата, столовете, книгите му, мастилницата и перото, ламбата и светлината й, която виждаше нощем от своя прозорец. Тя видя и как спи, хубав и кротък, успокоен, видя го на стола до масата как седи до късно през нощта, до късно. В неговата стая беше и гласът му, шумът на стъпките му. Щастливо легло, щастливи стени и всички тия вещи, до които се докосваше той. А после самият Борис я въведе в стаята си. И тя остана завинаги там, в неговата стая, с всичките си мисли и желания, със своите най-радостни, най-сладки спомени. Там остана душата й.
Сега тя няма да го види никога, никога няма да влезе в стаята му.
— Никога вече…
— Какво каза, щерко?
Ангелика се огледа. Видя се в своята стая, в своя затвор. И още по-ясно й стана злощастието, което се бе случило. Не би го понесла — толкова тежко беше то. Ала и в него имаше някакво облекчение: ще страда, ще се мъчи за Бориса, за да го спаси от смърт. Ще страда, ще се лиши от всякаква радост, ще живее между домашните си като между чужди, бащиният й дом ще бъде затвор за нея. Как бе затихнала цялата къща, всички се бяха прибрали по стаите си…
Взе машинално да приготвя леглото си за през нощта, надяна и нощницата. Очите и бяха отворени, будни, въртеше се безспир в главата й, възбудено, трескаво, все същият огнен, прорязващ кръг, все същите мисли. Готвеше се да си легне, както винаги по това време, но вече нищо не беше както преди. Променил се бе целият й живот, обърнал се бе някак срещу нея.
Вратата на стаята неочаквано се отвори, непохватно и немного тихо. Влезе нейният малък племенник.
— Ригас…
Момчето притисна вратата с гръб, сякаш да попречи някому да влезе след него. От широката яка на нощницата му се показваше неговото голо тъничко вратле с две опнати жили, косата му беше разрошена, но Ангелика виждаше само очите му — две черни, ярки пламъчета между трепкащите гъсти, дълги мигли. Чуден й се видя погледът на момчето — такава сила, такава светлина тя бе виждала само в сините очи на Бориса. Пъстрата копринена нощница висеше на тесните раменца на Ригас и чак до дългите му момчешки стъпала, подаваха се изпод нея смъкналите се, набързо нахлузени чорапи — така се бе измъкнал той от стаята си, по чорапи. Малкият мъж погледа леля си един дълъг миг, сетне каза с несвойствено понадебелял глас:
— Татко е много сърдит… иска да те бие! И мама. Заради — посочи той накъм прозорците с тясната си, остра брадичка, — заради българина. Аз няма да ги пусна тук, аз ще взема онова, острото ножче от кухнята, с бялата дръжка и… и няма да го пусна татко да се приближи! Ще въртя ей така, ей така ножчето, нели знаеш колко е остро, и няма да го пусна да се приближи до тебе…
— Не, Ригас, няма да ме бие баща ти, той само така… — пристъпи Ангелика към момчето, обхвана го с ръка, притисна го към себе си, погали рошавата му глава. — Не бой се, Ригас. И много се радвам, че ме обичаш. Всички ми се сърдят, само ти не ми се сърдиш.
Момчето се спотаи в прегръдката й, отпусна клепки блажено, замря. После бързо, рязко се отдръпна от ръцете на леля си, очите му светнаха гневно:
— Аз мразя българите.
— Защо, Ригас? И те са хора като нас.
— А твоят българин… И той ли е като нас?
— И той. Той е много добър, Ригас. Ти нели му занесе писмо.